„Химелвег“, „Момчето от последния чин“ и „Хамелн“ излязоха в обща книжка от поредицата „Театър х 3“ на „Панорама плюс“ през 2012 година.
Цитатите на тази страница са от интервю, което направих с Майорга за сп. „Лик“ в края на 2009-а. То беше озаглавено „Изкуството да озари света“ и започваше така: „Роден съм в Мадрид през 1965-а. Учих математика и философия и направих дисертация върху творчеството на Валтер Бенямин. Женен съм и имам три деца – на три, седем и десет години. Бях гимназиален учител по математика в течение на пет години, а осем преподавах драматургия и философия във Висшата кралска школа за драматично изкуство в Мадрид. Сега съм се посветил изключително на отглеждането на децата си и на писане. Първата ми пиеса се казваше „Седмина добри мъже“, а най-новата е с работното заглавие „Картографът на Хурбинек“ (в чест на детето Хурбинек, родено в Аушвиц и разказано от Примо Леви)“. Много неща се промениха за последните 11-12 години (например: преведох две книги на Примо Леви), но не и казаното в кавичките по-долу.
„Химелвег“ (2002), 2Ж/4М/6Д – прочети >>
Непоставяна на българска сцена. Към края на Втората световна война в гетото Терезиенщат представител на Червения кръст е допуснат от нацистите да се увери какво става с евреите там. Разбира се, идеята не е той да влезе и да види, че мястото е разпределител, от който хората се изпращат с влакове към лагерите на смъртта, затова и специално за визитата му се прави постановка: Терезинщат му се представя като спретнато градче на (вярно, доведени не точно по своя воля, но) благоденствщи в рамките на възможното хора, които разполагат със самоуправление, много свободи, разнообразни удобства и кипящ културен живот. Случаят е съвсем реален и абсолютно чудовищен. Майорга го взема, стилизира го, измества леко пространството и времето и прави театър в театъра: история за това, как Комендантът, посредствен но всемогъщ Постановчик, преправя реалността така, че Пратеникът, чувствителен, но несмел наблюдател, да намери достатъчно аргументи да излъже себе си и света. Това е най-поставяният и обсъждан текст на Майорга и за мен е истинска мистерия, че още не си е намерил място на българска сцена.
„Вярвам, че може да се напише театрална творба, която да е красива и същевременно неморална, но аз не мога да отделя работата си като писател от моите нравствени разбирания и неразбирания. Артистът с отношение към етиката не е непременно моралист. Това, което се стремя да споделям със зрителя, не са личните ми решения на проблемите, а самите проблеми. Нравствени дилеми са залегнали не само в основата на някои от моите текстове, но и във фо̀рмата им, както например в „Към вечния мир“, „Химелвег“ или „Опожарената градина“… Съгласен съм с Ортега и Гасет, че настъпва момент, когато хората от дадено поколение усещат необходимостта от общо усилие, насочено отвъд частните интереси. Това, което, според мен, изисква нашето време, е да изработим единна политика за Човечеството. Политика, която да обезпечи достойното морално и материално съществуване на всички човешки същества и да спре разрухата на планетата.“ (Х. М.)
„Хамелн“ (2005), 4Ж/7М
Хамелн е саксонското градче, в което се разиграват събитията от легендата за вълшебния свирач: в града започва мише нашествие, гражданите му се виждат в чудо и викат на помощ един странник, който умее тъй хубаво да свири на дудук, че да омае когото си пожелае. Той им иска щедро възнаграждение, те обещават, той засвирва и мишките, пленени от вълшебните звуци, го следват като упоени до реката, където скачат и се издавят. Местните, доволни от лесното решение на проблема, се отмятат от думата си и не плащат на свирача. Без много приказки той засвирва отново и този път като омагьосани по петите му поемат децата на цялото градче. И няма начин да бъдат спрени. Така той ги отвежда неизвестно къде и градът остава самотен, стар и потънал в траур. „Хамелн“ на Майорга изхожда от поредния реален случай – един човек, който с години движи организация за подпомагане на деца от бедстващи семейства, се оказва педофил. Както в много подобни случаи обаче, той се оказва и единственият в живота на част от децата, проявил съчувствие и внимание към тях. Един полицейски инспектор се вманиачава в разчепкването на случая и дори не забелязва как пътем наврежда на собственото си дете…. Сюжетите на Майорга са трудни за обобщаване, защото никога не са простички. Скъпата ми Александра Петрова се беше справила забележително със своя екип в – дебютната за всички тях! – постановка „Хамелин“ (испанската трактовка на името на градчето) и заслужено взе „Икар“ за това.
„Момчето от последния чин“ (2006), 2Ж/4М
Една от любимите ми пиеси. Учител по литература влиза в ненужна, но неустоима битка за надмощие с един от учениците си – тя е отначало на хартия, но твърде скоро излиза от листа и влиза в дома на учителя, където момчето успява да проникне с хитра маневра. Докато повечето текстове на Майорга са склонни да извеждат напред теза и да оставят края леко или напълно отворен, тази е съвършено изваяна и прилича на игра. Има интрига, висок залог, способни съперници и развенчаване на клишета и митове. Крис Шарков направи представление в Пловдив, което получи ласкави отзиви, а аз така и не успях да гледам, преди пандемията да го спре. Дано бъде възстановено!
През 2012 г. Франсоа Озон направи отличен филм по „Момчето“ и бях много щастлива да разговарям с Хуан малко след награждаването му като сценарист на кинфестивала в Сан Себастиан: „…в крайна сметка – каза той там – всички сме чудаци, странници посвоему, нищо че постоянно се опитват да ни пастьоризират, да ни уравнят“.
„Към вечния мир“ (2007), 5М – прочети >>
Три кучета – ротвайлерът Один, немската овчарка Имануел и мелезът Джон-Джон – си оспорват „един свободен нашийник“ в поредица от изпитания, на които ги подлага мистериозната антитерористична организация К7. Техни домакини са легендарният лабрадор Касиус и Човека – смущаващ обслужващ персонал или предрешен господар? Това, че героите са кучета, съвсем не пречи, а само помага на Майорга да вкара сериозни дози философия, политика и етика в диалозите. Любопитен и нелек за преживяване текст. Представлението на Атанас Атанасов в Театър 199, озаглавено „Облогът на Паскал“, имаше властно, странно очарование.
„От една страна, персонажът животно дава огромна свобода не само на драматурга, но и на режисьора, актьорите и в крайна сметка – на зрителите. От друга, очовечаването на звяра отлично служи, за да се представи озверяването на човека. Оскотяването е една от чертите на нашето време, в което отношението към едни и поведението на други е просто животинско.“ (Х. М.)
„Костенурката на Дарвин“ (2008), 2Ж/2М – прочети >>
Непоставяна на сцена (има версия за БНР под режисурата на Валентин Ганев и с великите Меглена Караламбова, Ицко Финци, Йорданка Стефанова и Йосиф Шамли, която не съм сигурна как и къде може да се чуе). Един ден в кабинета на мастит историк пристига прегърбена възрастна госпожа, която държи да му разкаже нещо. Това нещо е ХХ век, а тя има какво да съобщи относно някои от най-важните му събития… понеже е била техен свидетел. Как е възможно ли? Ами тя е костенурката столетница Хариет, която самият Дарвин е взел на борда на „Бигъл“ при минаването си край островите Галапагос. Любопитен преговор на едно от най-объркващите столетия в историята на Европа и на света.
„Театърът е пространство за критиката (изследването на живота) и за утопията (измислянето на алтернативни начини на живот). Всеки път, щом завесата се вдигне, театърът може да ни покаже света по начин, по който не сме го виждали преди, а може и да покаже различни светове, в които евентуално да живеем.“ (Х. М.)
Легенда: 1Ж/1М/1Д – една жена/един мъж/едно дете (персонажи/актьори)
Трето действие 