Нева Мичева (1973, София)
Превеждам книги и пиеси и пиша за кино. Прощъпулникът ми в печата беше рубриката за радио „От въздуха подхванато“, която в. „Култура“ ми повери в началото на новото хилядолетие и в която излязоха 99 мои „колонки“. Най-скъпото на сърцето ми начинание в по-ново време е рубриката за писма от читатели на в. „Тоест“. Първата ми среща с превода беше в кабинета на госпожа Валентина Топузова, при която започнах да ходя на уроци по италиански на 15. На 19 знаех, че искам да живея в литературата, между езиците. Първата книга, която преведох, беше „Частен въпрос“ на Бепе Фенольо – за собствено ползване, в тетрадка, на ръка, по време на една ваканция при баба ми Невена в Скравена. Първата книга, която преведох и излезе някъде, беше „Твърди Перейра“ на Антонио Табуки – в сп. „Съвременник“. В нея се разказва за един журналист, който, макар и нищо съществено да не умее, веднъж за момент успява да подреди света.
На театър ходя от дете, както впрочем и на цирк, а голямата ми любов бяха оперетите и пайетите на „Стефан Македонски“. Все още имам чудесна малка колекция от програмки – запазвах само тези от представленията, които най харесвах. Когато бях на 20, първи курс филология в СУ, пуснах обява във вестник: давам уроци по италиански. Бяха 90-те, вариант с учене без подработване не съществуваше. Обади ми се Валентин Стойчев, каза, че е директор на „Театър 199“ и да заповядам при него да поговорим. Аз мислех, че му се учи италиански, а той искал да назначи за разпоредители будни млади хора (не помня точните думи, но бяха в този дух) и попита: защо не дойдеш и не доведеш твоите приятелки? Така и стана. Нямам никакви бохемски задкулисни истории от едната си година там – бях твърде срамежлива и с много домашни. Но отчетливо помня вълнението от спектаклите всяка вечер и от прииждащите зрители, и от връстниците витизчии, които чакат пред вратата на тумби, и от гласа на Ицко Финци, който върви в тъмното покрай креслата и разказва за Жената в черно.
Трето действие 