Жорди Галсеран
Jordi Galceran (1964) е роден в Барселона, завършил е каталонска филология, пише текстове за театъра (превеждани и поставяни по цял свят) и за телевизията. Освен много талантлив автор, той е и изключително щедър приятел. Ако въобще превеждам театър, то е защото попаднах на него – затова и той е моята „специалност“. Представлява го каталонската агентка Марта Флувиà.
„Започнах на любителска сцена като актьор, режисьор и автор. Това е типично за Каталония – тук хората правят театър с приятелите си, както другаде играят на джаги или на карти. Никога не съм вярвал, че в крайна сметка ще преживявам от театър, но хобито ми почти неусетно се превърна в професия. Сега само пиша, защото бях много лош актьор“ – това е от „Като порасна, искам да стана Дейвид Мамет“, първото интервю на Жорди в България – взех го аз за „Капитал Light“ през 2007-а. После интервютата са нароиха, та ще спомена само още едно: „Тука нещо трябва да се случи“ на Никола Вандов и Марин Бодаков в „Култура“ през 2016-а – „…смехът и крясъкът са съседи“.
Жорди е първият драматург (и първият каталонски автор), когото започнах да превеждам. От 2005 г. насам на български се появиха неговите „Сърф“, „Верига от думи“, „Дакота“, „Без резерви“, „Методът Грьонхолм“, „Карнавал“, „Канкун“, „Бурунданга“, „Кредитът“, „Разговори с мама“, „Фицрой“. Непоставяна досега е само „Сърф“. В момента завършвам превода на предпоследната му пиеса, „Отвратителните“ (2019), която е адаптация на съвременен испански роман.
Пиесите на Галсеран са се качвали многократно на наша сцена от 2008 г. (тогава Бина Харалампиева постави за първи път „Методът Грьонхолм“ – под заглавие „Шведска защита“ – в Малък градски театър зад Канала, а постановката се играе и до днес). В книжен вид са излизали на два пъти: в поредицата „Театър по 3“ на издателство „Панорама плюс“ и в разкошния том „Девет пиеси“ на „Жанет 45“.
По-подробно за пиесите на Галсеран >>
Хуан Майорга
Juan Mayorga (1964) е роден в Мадрид, завършил е философия и математика, учил е в Берлин и Париж. Преподава драматургично писане. Получил е всички възможни отличия, поставят го къде ли не, а българският е само един от близо 30-те езика, на които е превеждан. Ако някой може да бъде наречен „.лице на испанската драматургия“, това е той. През 2017 г. ни беше на гости в България по покана на института „Сервантес“ (и гледа в Сатиричния театър своя „Хамелин“). А през 2018 г. стана академик!
„Кои автори ти служат за ориентир?“, питат го в едно интервю. Ето отговора: „Сервантес, разбира се. И непременно Тереса де Хесус. Освен това Кафка. И Борхес. И Калдерон. Няма как да не спомена Шекспир и тримата велики гръцки трагици. И задължително Чехов. Когато основавахме Корабостроителницата (първата театрална работилница в Испания, създадена от драматурзи), я нарекохме така заради Онети. Не мога да не включа също Пазолини и Бенямин. И Достоевски.“
Първите три пиеси на Майорга, които прочетох (по препоръка на Жорди Галсеран) и преведох, бяха „Химелвег“, „Хамелн“ („Хамелин“) и „Момчето от последния чин“ – специално за нова книжка от поредицата „Театър х 3“. Последваха „Облогът на Паскал“ и „Костенурката на Дарвин“ бяха следващите – обичам да пребивавам в мисловните пространства на Майорга и ми се ще скоро пак да се върна към тях.
„Не бях стъпвал в театър до шестнайсетата си година, когато от гимназията ни задължиха да идем на „Доня Росита, или езикът на цветята“ от Федерико Гарсия Лорка. Гледах първото си представление в един мадридски театър, който по-късно доби особена важност в живота ми: „Мария Гереро“. Няма да забравя колко ме впечатли новото откритие. Особено ярко си спомням, как актрисата в главната роля, великата Нурия Есперт, изплува от мрака. Театърът се разкри пред мен като зашеметително изкуство, чието начало и единствен предел е въображението на зрителя. Хватката му, в която попаднах онази нощ, не се е охлабила и досега…“ – разказа Майорга в „Изкуството да озари света“ (интервю за сп. „Лик“, ноември 2009 г.).
„По-късно, разбира се, по една или друга причина ме белязаха ред други представления. Още помня „Дивата патица“ на Ибсен, „Добрият човек от Сечуан“ на Брехт (гледах я в Berliner Ensemble, докато учех в Берлин), някои работи на аржентинеца Родриго Гарсия като „Трите прасенца“ и „Кухненски записки“, „Неназовимо прегрешение“ на Рикардо Бартис, „Тъмната страна на луната“ на Робер Льопаж, а напоследък – „Изпепелени“ (Incendies) на канадеца Уажди Моауад. Сещам се и за прекрасни моменти от още много спектакли… Към собствените си пиеси се отнасям със съмнение. Няколкото, от които съм най-умерено недоволен, са „Химелвег“, „Момчето от последния чин“, „Любовни писма до Сталин“. Тези трите плюс „Хамелн“, „Нощни животни“ и „Костенурката на Дарвин“ се оказаха и най-често играните досега.“
По-подробно за пиесите на Майорга >>
Серджи Белбел
Sergi Belbel (Тераса, 1963) е филолог, драматург, сценарист, преводач от френски, режисьор и преподавател – от най-изтъкнатите в Каталония. Пише пиеси от средата на 80-те, поставял е Голдони, Бекет, Де Филипо, Дюренмат, Мамет, Колтес и много други. Именно негова е постановката на „Методът Грьонхолм“ от май 2003 г., с която изгря звездата на Галсеран, а и на каталонския театър по света (в края на 2020 г. Белбел отново я постави в Барселона). Едни от най-хубавите времена в живота си свързвам с периода, когато беше директор на Националния театър на Каталония (2006/2013) и държеше вратите на тази институция широко отворени за млади драматурзи и чуждестранни преводачи. Преведох три негови пиеси за поредицата „Театър х 3“ на Валентина Бояджиева: „След дъжда“, „Времето на Планк“ и „В Тоскана“. Марта Флувиа е и негова агентка.
По-подробно за пиесите на Белбел >>
Иван Вирипаев
Иван Вырыпаев (Иркутск, 1974) е драматург, режисьор, актьор, преподавател по актьорско майсторство. Бях много впечатлена от „Кислород“ и „Археология на сънуването“, постановките на Галин Стоев по негови текстове, така че когато режисьорът Младен Алексиев ме попита искам ли да преведа „Илюзии“, изкрещях „Да!“. Няколко години по-късно с Крис Шарков стана същото – той попита за „Непоносимо дълги прегръдки“, аз изкрещях „Да!“ и след известно време за работа по текста на български в Топлоцентрала се появи прекрасно ново представление.
Жузеп Мария Миро
Josep Maria Miró (Вик, 1977) живее в Барселона, където е завършил журналистика и режисура и е работил като радиоводещ. Преподава, пише телевизионни сценарии и пиеси и пътува много, защото текстовете му се поставят по цял свят. Жузеп Мария е първият драматург, печелил три пъти престижната награда за театър „Борн“ (втора с хеттрик е друга „моя“ авторка, Люиза Кунилие): с „Жената, която изпускаше всички полети“ (2009), „Законът на Архимед“ (2011) и „Най-красивото тяло, намирано някога по тези краища“ (2020). Много харесвам и театъра, и фотографиите му. От него преведох „Законът на Архимед“.
Марк Креует
Marc Crehuet (Сантандер, 1978) е режисьор и сценарист главно на телевизионни сериали. Прочетох възторжен отзив във вестника за неговата втора (от общо три до момента) пиеса „Едноокият цар“, гледах я в Барселона, където живее той, срещнахме се да поговорим и после вече нямаше как да не я преведа. Скоро след това Марк направи много хубав филм по същия текст.
Кристина Клементе
Cristina Clemente (Барселона, 1977) е от Барселона, ученичка и последователка в драматургията на Хавиер Даулте и Серджи Белбел: „Интересува ме театърът, който предизвиква емоции. И по възможност смесва комичното и драматичното. Ако в рамките на едно и също представление зрителят ридае и се превива от смях, аз се чувствам най-удовлетворена. Обичам делничните герои – онези, които не се появяват в енциклопедиите и в учебниците по историята, но със своите подвизи правят малко по-щастливи хората около себе си.“ След като преведох „Семеен съвет“, много сериозно съм запретнала ръкави пред друг неин текст, „Лапландия“.
Пау Миро
Pau Miró (1974) е барселонски актьор, режисьор, основател на театралната трупа и драматург (и не, няма роднинска връзка нито с Жузеп, нито с Жоан Миро). Един от най-прочутите му текстове за сцената е „Каре“ („Играчи“), който преведох на български, а неговата трилогия „Бизони“–„Лъвове“–„Жирафи“ е сред нещата, които са ми в плановете. Представлява го – също като Галсеран и Белбел – агентката Марта Флувиа̀.
Марилия Сампер
Marilia Samper (1974) е родена в Бразилия, но живее в Барселона и пише на испански и на каталонски. За нейната пиеса „Радостта“ научих – за пореден път! – от статия на критика Маркос Ордониес („Ел Паис“), затова ще го цитирам тук. „Радостта“ е една от най-красивите истории, които съм гледал напоследък… Композирана е с голяма мъдрост: постига чудото да изглежда семпла… Трябва да си много смел и много талантлив, за да подемеш тази тема, без да изпаднеш в плакатност или неовладян драматизъм. Представлението обаче е бижу… Тази пиеса би могла да е написана от Лауро Олмо, Уилям Сароян или Пади Чайефски… и би могла да постигне триумф на „Бродуей“ или „Уестенд“.“
Алберто Конехеро
Alberto Conejero (Вилчес, 1978) завършва театрална режисура и драматургия във Висшето кралско училище за драматично изкуство в Мадрид; прави докторат по история на религиите в университета „Комплутенсе“; преподава, пише и режисира. Забележителната му драма за двама „Черен камък“ (2015) преведох по покана на режисьорката Александра Петрова.
Люиза Кунилие
Lluïsa Cunillé (Бадалона, 1961) е също от Каталония, където се радва на огромен престиж като драматуржка. Ученичка и последователка на Хосе Санчис Синистера. Има десетки награди и много любопитни текстове, които отдавна са ми в плановете за разучаване. Критиците я описват като „свирепа, лирична, храбра, непредвидима, прозирна…“ (Маркос Ордониес, „Ел Паис“). Нейната „Безкрайна шир“ – интелектуалска, изящна малка пиеса – някак си от самото начало ми се виждаше непоставима, но не можах да ѝ устоя и я преведох за удоволствие (излезе в сп. „Панорама“).
Лаура Фернандес
Laura Fernández (Буенос Айрес, 1976) е учила театър, преподава театър, пише театър, пише и сценарии за документални филми. Сюрреалистичната ѝ пиеса „Сто късчета от моя пясъчник“ (2007) четох в един сборник със съвременна аржентинска драма на връщане от първото си и единствено посещение в Аржентина през 2009-а. И се превивах от смях.
Алехандро Ходоровски
Alejandro Jodorowsky (1929) е неописуемо интересен човек: писател, драматург, театрален и кинорежисьор, автор на сценарии за прочути комикси („Инкалът“!), психомаг и обновител на езика на няколко изкуства в няколко страни. Роден е в Чили, в семейството на украински евреи, а впоследствие има два много дълги и много силни творчески етапа в Мексико и Франция. От десетилетия живее в Париж, където един ден имах късмета да му отида на гости с немската му преводачка Зилке Клееман, с която взехме интервю. „Паническа опера“ преведох по желание на режисьора Петър Денчев.
Гийермо Калдерон
Guillermo Calderón (1971) е роден в Сантяго, Чили, и е актьор, режисьор, преподавател. Но най-вече фантастичен драматург, макар и най-известен по света с киносценариите си („Виолета отива на небето“, „Клубът“, „Неруда“ – са начинания от доста различен порядък, но всичките много специални и съществени, затова и са сред филмите, които препоръчвам от сърце). Неговата „Вила“ (2011) гледах в един театър в Гуадалахара, Мексико, и бях смазана и възхитена, заедно с останалите зрители в замлъкналата зала. Завършвам превода ѝ с позволението на автора и с конкретен режисьор на ума.
Габриела Рьопке
Gabriela Roepke (1920–2013) е чилийска драматуржка, актриса, преподавателка, поетеса, учила във Франция и Щатите, основателка на театрална школа. Нейната пиеса „Бяла пеперуда“ (1959) попадна сред преводите ми, защото актьорът Теодор Елмазов веднъж ми разказа за нея и за това, че му се иска да я постави.
Сандро Веронези
Sandro Veronesi (1959) е завършил архитектура във Флоренция, живее в Рим и е един от малкото истински талантливи италиански писатели в момента (не е случайно, че е вторият в историята на най-голямата литературна награда на Италия, „Стрега“, който я печели два пъти). Докато превеждах чудесния му роман „Силата на миналото“ (в това старичко интервю с автора за „Литературен вестник“ първите въпрос и отговор са закачка със съдържанието му) , попаднах на неговата версия на филма „Ничия земя“ на Данис Танович, много я харесах и я преведох. Текста ми използваха за постановката в Народния театър.
Паоло Дженовезе
Paolo Genovese (1966) е римлянин с икономическо образование и (съ)автор на филма с най-много римейци в историята на киното – Perfetti sconosciuti, „Напълно непознати“ (за съжаление известен на български като „Перфектни непознати“), който за 5-6 години след излизането си по екраните през 2016-а беше заимстван и превъплътен над 25 пъти от гръцки, турски, румънски, унгарски, германски, френски, испански, корейски, виетнамски, чешки, руски, арменски, исландски, мексикански, ливански и пр. киноекипи. В този „циничен“ – по описанието на самия Дженовезе – разказ веднъж на вечеря седмина приятели на средна възраст решават (с катастрофални резултати) да поиграят със съдържанието на своите и чуждите смартфони. От Театър „София“ ме потърсиха за превода на сценичната версия – беше ми забавно.
Дино Будзати
Dino Buzzati (1906–1972) е роден в Белуно, Италия, и е велик майстор на разказа, художник, прочут журналист от „Кориере дела сера“ и един от най-важните за мен автори – от него съм превела най-много книги, с неговия стил си пасвам най-добре. За Линда Русева (тя именно си хареса тези текстове и не ми даде мира, докато не ги задвижа) и Катя Петрова, с които мечтая да направя театрална комбина, преведох две щури едноактни пиеси със заглавия „Сама у дома“ и „Часовникът“.
Трето действие 