Ти си в близки отношения със словото. Какви са те? Какво очакваш от думите? Как търсиш пиеси за поставяне? Какво в един текст те изкарва от неутралност?
Словото ме вълнува, така е… Може би най-много от всичко. Обичам агрегатните му състояния… То е вечно движение, което ние се опитваме да уловим и запазим завинаги. Точно като водата, която дори замръзнала, съдържа в себе си всяко свое състояние. Като снежинките, всяка със своя идентичност и красота… като реките, океаните, облаците. А ние се правим, че го владеем с ограничените си мозъци – дори онези, които са гениални, вдъхновени, прекрасни глави с въображение, рефлекс, умение. Взаимоотношенията ми със словото са като междучовешките: от трагедията до комедията, от високото до ниското, с всички междинни спирки. Когато пиша, понякога е истинско магьосничество, а понякога – бавен и трогателен с непохватността си труд, труд, труд… Понякога на един текст му трябват години. При стиховете е друго, но и там с вариации. А в писането на текстове за песни се включва и пеенето – постоянно, натрапчиво пеене, докато словото и музиката не станат едно.
Когато чета, е съвсем друго. Понякога чета отгоре-отгоре, а понякога текстът ме дръпва за носа и ме повежда. Понякога ме носи наративът му, понякога поезията му, понякога и аз не разбирам какво точно. А понякога ме изплюва, изхвърля ме от себе си и вече не се съпротивлявам… излизам на брега и чакам да мине тази вода и да дойде друга, в която да плувам. О, а понякога се мъча, словото ме измъчва, защото невинаги е добро към мен… иска и да ме боли, да ме усуква, удря, разбива… Понякога е в настроение за гъдел и смях, но и от това се повръща, боледува, умира… Има и слово, което прилича, само прилича, само се прави, виждам го как се прави на умно и сложно, как гримасничи и повтаря… Словото отговаря на човека, който го е написал, но остава и друго, самостоятелно нещо, което си има родител, а после вече си няма, дори родителят му да е още жив и да си носи правата и задълженията към него. Всяка снежинка си има своя бог, но е сам-сама… и пада, трупа се върху други. И това смирява. Четенето ми помага, усложнява писането. Сдобивам се с по-дантелени изисквания, с по-засукани формички за пясък и сняг, когато си играя на плажа… Или с толкова висши цели, че си чупя врата нагоре, още преди да съм се привел надолу.
С текстовете за театър е съвсем различно. Интересува ме дали събуждат образи в мен и дали тези възникнали образи ме вълнуват дотолкова, че да искам да ги преведа на материалния език на сцената. Защото това е адски труд и се източва мноооого енергия, а тя е ограничена за всеки от нас – тялото и то е материално и има своя лимит за всичко, може да скочи толкова и толкова пъти, може да клекне толкова, да тича толкова, да страда толкова и ние разтягаме мига, доколкото можем, преди да се срутим… Да се срутя – да не генерализирам, защото човек и това обича да прави, да каже: това е, ТОВА Е! А то е и друго…
Многовариантността я познавам от Юлия Огнянова. Та текстовете за театър е важно да ме карат да си ги представям и да имам желание и сила да ги превръщам в материя. Което пак е само идеал. Защото пък театрите са и политика, контекст, в който понякога трудно влизам, правя компромиси, макар и вече не от големите. И все пак. Важното е да знам, че основното е живо, че има в него движение, вода, че словото се носи с движението по сцената, с формата, с образите, с въображението – тогава малките компромиси стоят като малки дефекти и не развалят морето на цялото… Има вълни, има живот, следват аплодисменти и после словото умира или по-скоро продължава да живее в мислите на зрителя… в най-добрия случай.
В началото бе Словото, но Словото е и в края.
Илюстрации на София Попйорданова към детската книга за възрастни от Марий Росен „Страхаха“, която се готви за печат
Каква беше идеята ти за театъра в началото на пътя ти и каква е сега?
В началото идеите ми за театър бликаха неукротимо – пороища от решения, концепции, образи… Всяко представление, което гледах, го измислях наново, преконструирах, дори да не бях чел пиесата, дори да не знаех какво следва. Всичко се променяше с новата информация, която получавах, докато гледах. Най-лесно ми беше да правя от лошите представления нови, които вярвах, че са по-добри, с повече въображение. Оставях да ме превземат единствено тези, които ми харесваха… Така се влюбих в театъра на Стоян Камбарев, Галин Стоев, Александър Морфов.
Сега е напълно различно. Трудно гледам театър. Рядко ми харесва, което вече не ме вдъхновява да го създавам наново за себе си. Напротив, измъчва ме, разболява ме. Има представления, след които с месеци не ми се ходи на театър. Вече от няколко снимки на спектакъл мога да реконструирам цялото и рядко се оказвам неправ. (Неправ за себе си, моля, моля… Нямам крайната дума, нямам нужда да я имам.) Да бъда спечелен от спектакъл днес е голям подарък и винаги го оценявам, винаги говоря за него, хваля, разпространявам…
Личната ми идея за театър сега е простичка. Трябва да има какво да ме крепи в дългия път при създаването на представлението. Защото усилията са огромни. Колкото си посадил, два пъти по-малко се жъне… Песимистично, но за мен – очевиден факт. Дългата подготовка ми е най-любимият етап от работата – няма технически грешки, съпротивляващи се артисти или неразбиращи директори. После обаче отивам на първа репетиция и идеалът се среща с материята, и започва процес на сблъсък, който се случва да е красив и нежен, но винаги е болезнен. Спектакълът е свят в света, той е преформулирана материя; материя, която си взел назаем и насилваш да превърнеш в друго. И понякога, само понякога, цялото усилие, всичко което си събрал и вложил, успява да омагьоса и другите хора, които си повлякъл след себе си. Ако всеки от тях е повярвал в същия Бог, в същата утопия – е, има шанс и да се появи друг свят, своеобразен и театрален. Той, разбира се, не е задължително да се хареса. И понякога оставаш сам, преуморен и обезсилен…
Ако трябваше да запознаеш извънземните с театралното изкуство, като им подбереш десет пиеси за четене, кои би им изпратил и защо тях?
Като си мисля за извънземни, си представям по-развити същества, на които няма нужда се обяснявам много. Анализиращи, разбиращи, синтезиращи… Но ей така, за спорта, ще си почеша мозъка:
1. „Хамлет“ – защото понякога всичко се побира в една пиеса, целите устои и цялата катастрофа, и зад изтънялото небе се виждат призраци, и цялата твърд е мека, и всички отговори са под формата на въпроси, и останалото е мълчание.
2. „Ромео и Жулиета“ – заради играта на любов и омраза, катализатора на смъртта и това, че щом всичко свърши, веднага започва отначало… А от любовта остава паметник.
3. „Щастливи дни“ – заради уюта на гроба и екзистенциалния хумор, и свитата в ембрион тъга, и една празна чанта, събрала целия ни багаж, и един пистолет, който не гърми, защото вече нямаме ръце да натиснем спусъка, но се усмихваме, усмихваме, а чадърът, който ни пази от слънцето, е самото слънце.
4. „Вишнева градина“ – заради мащабната смяна на епохите, заради едни вишневи хора, които ги секат като дървета, докато животът продължава и един заглъхващ валс се отдалечава като оркестър на колела, и домът за малко остава глух, прегърнал като ковчег последния слуга на една отминала епоха…
5. „Мизантроп“ – заради онази деструктивна страст, която се пробужда в човек една сутрин, и една уста, която решава да говори всичко премълчавано заради обществения договор (да лъжем, за да благоденстваме… и ако някой проговори, да му отрежем устата). Едно самоубийство за 24 часа…
6. „В очакване на Годо“ – заради живеенето без кожа в подножието на едно дърво, на което не му знаем корена докъде стига, короната докъде се издига и защо повече прилича на безкраен прът, забит между земята и небето, и няма кой да обясни нищо, а когато се появи някой претендент за обяснение, само ще избълва всички думи на един дъх. И заради онова Годо, което един ден идва само да ти каже, че един ден Годо ще дойде.
7. „Едип цар“ – заради гатанката на живота: сутрин на четири, денем на два, вечер на три крака… И заради предизвестения крах на човека: да вземе властта от баща си, да се люби с майка си и дъщеря му да го води в слепотата.
8. „Чайка“ – заради вечния недостиг на изкуството, заради тесните дрехи на човека, заради провинцията в нас, заради пушката, която гърми, дори да я няма на сцената, заради пушката, която уцелва сцената право в сърцето, заради сцената в сцената в сцената в сцената… заради театъра на живота и стремежа за още… и едни карти, които играят сами, без картоиграчи.
9. „Леонс и Лена“ – за любовта по най-мрачния начин… Когато я откриеш, да загубиш всякакъв смисъл в нея. Да бягаш от капана на живота и точно като си помислиш, че си се изплъзнал, да влезеш в него по собствен избор и с тази корона на главата (защото капанът е в главата) да станеш цар и царица на собствената си дъска за шах, и пред теб да остане само една игра, на която да не знаеш кой ѝ мърда фигурите…
10. И отново „Хамлет“, защото всичко се върти в кръг и Фортинбрас ще дойде да изнесе труповете от всички пиеси, и каквото е останало от мълчанието ще бъде словото в началото.
Ходиш ли на театър в чужбина и какво откриваш там, което тук ти липсва?
Ходя и съм готов всякакъв театър да гледам, дори такъв, какъвто у нас не гледам много. За да видя, да сравня, да се ориентирам къде съм. На всичко съм попадал, едно ми харесва, друго не. Зависи и от страната, в която съм попаднал, че то чужбина всякаква. У нас най ми липсва редът. Тук всичко се е оплело: кое е частно, кое е държавно, кое е за идеята, кое – за пара̀та. А там повече си стоят разделени. Което е за пари, е за пари и си знае мястото – бизнес е. А което е за изкуството, си е за изкуството, не му се дири сметка колко печели. Аз обичам и от двете да има, защото гонят различни цели и имат различна публика.
Иначе идеите за театър се носят свободни, безгранично… Тук сме по-резервирани към новото и по-бавно му свикваме, защото сме по-малка страна, по̀ в периферията, пък и за новото субсидиите са дребни, неуважаващи труда на пионерите, та пионерите, докато могат да работят на вересия, работят… И ми липсват ясни цели, стратегии… И ми е уморено от схеми, далавери и подмасие… Като е мътна водата, главно това се намира.
В какво се изразява най-често разликата между театъра, който копнееш да правиш, и този, който се получава?
Винаги започвам с мечта. Тя ме води. Някакъв идеал за представление, което сънувам. Представям си го възможно най-добре пресъздадено. И винаги се сблъсквам с материята на нещата, конкретността, дадеността. Рядко, да не кажа само в изключителни случаи, се получава съвпадение на всички условия, идеални за Идеала. Но и тогава пак се страда, пак се минава през рая и през ада (поне обаче има по-голям шанс за мечтата). Тук, в нашата страна, дори на техническо ниво мечтата за театър често рухва. Няма един театър със съвременна техническа осигуреност, която да разширява обхвата на въображението.
Модела „от пръдня боя“ го знаем наизуст. Иска ми се да работя в модерен, добре подържан театър, в който механизацията работи, предлага възможности, за да не се налага по навик сам да си слагам рестрикции, още преди някой да си отвори устата, за да ми каже: „Това няма как да стане“. Мечтая си за театър, в който ми се дава повече свобода във всяко едно отношение. Театър, който работи за мечтите на създаващите го, а не по някакви други логики – икономически, политически, характеропатически. Крайният резултат е огледален на предварителните условия… И да стане боята пръдня, тя е летлива..
Преподаваш в НБУ и вече пета година работиш с млади хора. Какво забелязваш у тях, какво научаваш, какво те затруднява, откъде започваш общуването и промените, как се промени ти самият? Кое от наученото от Юлия Огнянова и Стоян Камбарев искаш веднага да предадеш нататък?
Работата ми със студентите е може би най-сложното нещо, пред което заставам в последните години. Уча се в педагогиката наравно с тях, които се учат на основите на професията. Експериментирам стратегии, подлагам ги на крайни, любопитни практики. Искам да им помогна не просто да бъдат актьори, а да станат Артисти, които могат сами да изградят цялото от началото до края. Карам ги да пишат, да драматизират, да режисират, да организират, да бъдат проактивни. Често попадам в трудни ситуации, след лекции понякога не мога да спя от тревожни мисли: „Защо казах това, защо не казах онова, защо не отстъпих, защо не настоях, сигурно съм я/го обидил, наранил, стреснал, унижил… защо, защо, защо…“. Толкова е стресиращо понякога, че периодично правя планове да избягам от тази си съдба.
Реално не знам дали съм добър учител. Има моменти, когато се чувствам като топка без капчица въздух, притисната между две стени от бетон, толкова изцеден в даването си. А понякога отскачам високо-високо от новото знание, което получвам от тях, и най-вече от толкова многото любов, с която ме заливат… Всички тези греещи очи, прегръдки, викане от вси страни на името ми… Вече водя втори клас в НБУ. И тази година изпращам в „реални условия“ първия… Тревожа се за тях, имат пълната ми подкрепа, но не знам колко реално мога да им помогна.
А опита си от Юлия Огнянова и Стоян Камбарев прилагам постоянно, дори често да не знам, че го правя. Те са ми като родители и аз съм пренесъл в режисьорските си гени от техните театрални търсения и идеи. Смятам, че вероятно срещата с тях двамата е най-големият ми късмет в живота. Галин Стоев беше асистент на Стоян и също беше с класа от началото до края на следването ни. В този период аз се прехласвах по неговите модерни, смели, разбиващи конвенциите спектакли.
Кой е най-успешният ти експеримент до момента?
От театралните експерименти имам няколко успешни и съм благодарен за тях. Това са подаръци от Мелпомена, нашата муза богиня. Всички обстоятелства се подреждат в полза на представлението и от нас се изисква само да не спираме да работим, за да може тази чиста и светла магия да стигне до зрителите. Понякога сме проводници на чудеса, които се случват от комбинацията между всички хора, създаващи спектакъла. Тук няма как да не спомена „Пластилин“, „Хамлет“, „Влиянието на гама лъчите върху лунните невени“, „Бартълби“, „Дишай“…
От извънтеатралните – цялото ми партньорство с Константин Тимошенко и Андрония Попова. Песните на Help Me Jones и текстовете ми за Nasekomix… Тази паралелна на театъра музикална „кариера“ ми е дала нещо (и продължава да ми дава), което никое друго изкуство не е: тоталното авторство в изразяването чрез песен, събирането на всичко в едно – слово, музика и най-вече онази гладиаторска мощ, която понякога идва от концертната сцена и зрителите долу, които не са вързани за столовете си, а имат свободата да танцуват и пеят с теб… Разбира се, нямам никакви илюзии колко мога. Нямам и амбиции за постижения. Правим концерти рядко, готвим се за тях като за театрална премиера, нямаме време да бъдем постоянно концертираща банда, то няма и чак такъв глад за нас… Обичам тази своя авантюра с музиката. Точно когато съм си мислил, че вече всичко е свършило, и някой текст за песен се излива от мен или някоя мелодия не ми дава да спя, докато не я запиша… Така че ще спрем, когато музиката в нас спре.
„Влиянието на гама лъчите върху лунните невени“, 2015 (фотография: Петя Денева); „Щастливият Бекет“, 2017 (фотография: Яна Лозева); „Рак, омар и стрида“, 2021 – плакат към първия късометражен филм на Марий Росен (худ.: Яна Георгиева).
Коя част от постановъчния процес ти е най-любимата?
Най, наистина най-най-най-любима ми е предварителната подготовка. Частта, в която прекарвам време сам с идеите си за текста. Пред специалния тефтер, който съм си избрал за целта. Четенето, препрочитането, мечтаенето, рисуването и писането в тефтера, покриването на тялото на цялата пиеса със записки, картинки, знаци, татуировки. Това обикновено ми отнема месеци – със спирки, разбира се, здравословни отдалечавания и т.н. Но тогава съм сам. Първо правя представлението в себе си, промечтавам го, а после, когато вече няма накъде, заставам пред реалността, какво да се прави… И започва канският труд.
Как избираш извънтеатралните пространства, в които поставяш?
По драматургична необходимост. Още на ниво четене съм провидял някаква възможност с висок потенциал и това ме одързостява да си представя театрално пътешествие, което, за разлика от опитомените за театър места, изисква двойно повече енергия и желание. Случвало се е с Валерия Вълчева, когато работехме заедно, да изберем първо пространството, а после да се вслушаме какво то желае – какво време, какви текстове, какви поети, художници и т.н. Но обикновенно тръгвам от текста.
Правил съм театър в:
1. апратаменти (няколко, за нуждите на „Смъртта и момичето“);
2. изоставени магазини (няколко, за нуждите на „Влиянието на гама лъчите върху лунните невени“);
3. параклиса на Националната галерия (за „Дълбоко високо“, спектакъл по текстове и картини от модернизма, който направихме с Валерия Вълчева);
4. скулптурно ателие в Националната художествена академия (за „Хамлет“ по Шекспир, отново в тандем с Валерия);
5. „Мосю Бриколаж“ (за Shopping and fucking);
6. читалището, улиците и хълмовете на село Горна Бела речка (за „Ромео и Жулиета“, пак с Валерия);
7. помещения, коридори и фоайета на НБУ (за променаден спектакъл);
8. изоставения Музей на революционното движение (за „200 хиляди години“ по Чехов, с Валерия)…
Разкажи ми за опита си като актьор.
За много дълъг период от време да бъда актьор тежеше много повече от това, че имах режисьорско образование и желание да правя представления. От малък играя, от училищните представления; също четири години съм учил пантомима и съм играл към мимстудио „Алба“, където срещнах чудесни хора.
После Стоян Камбарев ме прие в неговия клас и още първия семестър ме вкара да замествам актьор в „Януари“ по Радичков в Сатирата, с една репетиция само. След представлението единственият му коментар за мен беше нещо приблизително на това, че в този рационално изграден спектакъл съм имал ирационално присъствие. При него имаше подреден хаос, сложен красиво, но рисково… и все пак подреден. Години по-късно (той точно си беше отишъл) пак ми се наложи да вляза в негов спектакъл, последния му – „Три сестри“. Пак с една репетиция и подобни функции като в „Януари“. С това се затвори кръгът.
В трети курс Юлия Огнянова ме взе да играя в „Дългият път на деня към нощта“ и този период в Смолян беше много важен за мен. През актьорската игра осмислих идеите на Юлия върху гърба си. Опознах чрез опит, не просто чрез гледане и говорене. Ползвам се от това знание и досега. Много години по-късно тя отново ме покани да играя при нея, в последния си спектакъл – „Тапетите на времето“. Всички бяха стреснати и уплашени, носеха се слухове колко е трудно с нея, но аз бях минал вече през тази казарма и – „мечка страх, мен не страх“ – се метнах в бездната… Ако се страхуваш, при нея става по-сложно, ако се дърпаш, повече боли, затова скачай, играй и не мисли. Или по-скоро мисли с цялото си тяло и въображение. И давай, давай, давай, а после – „Браво, дѐца“.
Последваха още много актьорски участия, най-важното от които – при Веселка Кунчева в „Пинокио – забранено за деца“ в Столичния куклен театър. Беше си мечта и на майка ми да ме види като дървено човече, твърдоглаво и инатливо, за какъвто тя винаги ме е смятала… може и да е права. С „Пинокио“ влязох в света на кукления театър и най-вече в света на Веселка и Мариета [Голомехова] и той също ме беляза дълбоко. Единствената си актьорска награда получих за това изпълнение, на фестивал в Сърбия. Играл съм иначе в много филми, сериали, реклами, клипове, телевизионни формати и т.н.
Какво се опитваш да направиш, когато създаваш спектакъл? Кога си се чувствал най-добре/най-зле разбран след премиера?
Най-вярното за мен, най-движещо е мощното желание да материализирам едни фантазии, които ми се струват способни да предизвикват сетивата, мисълта, емоциите… Както по време, така и след спектакъла. Стремеж за направа на магическа смес от слово, присъствие, материя и светлина, която се самоактивира всеки път, когато спектакълът се играе. За тази цел всеки участник в магията трябва да извърши своя дял от заклинанието.
Реакцията на публиката винаги е изненада за мен. Как ще се възприеме един спектакъл… Понякога си мисля, че всичко е ОК, а то се оказва обратното, друг път съм скептичен, а реакцията е бурна… Докато работя, съм фокусиран да изпълня сънищата си и нямам време да мисля как ще се възприеме или не… Важно ми е да има сплав, да няма пропускливост, а ако има, то тя да е нарочна… Залагам капани за който може да падне в тях, стремя се към омагьосване, но с елементи на разсъждение, които като дълга опашка да се влачат след теб по пътя към къщи. Но по време на представлението да нямаш много време да се разсейваш с размисли, по-скоро бързо да асоциираш, сетивно и емоционално да преживяваш. Мозъкът да има време само да абсорбира колкото може… Това реално изисква работа, работа, работа… и тя няма как да се симулира. Опитът ти държи ръката далеч от огъня, но не толкова, че да те спре да хвърляш дърва в него и да го държиш жив и разпален.
Марий Росен е роден на 26 март 1977 г. в Москва. Като малък мечтаe да бъде цирков артист и балетист; учи в училища с руски и английски; следва в НАТФИЗ: една година театрознание и пет режисура за драматичен театър. Всяко изречение относно талантите и приноса му към едно по-богато и осъзнато българско културно съвремие е обречено на недостатъчност. Но понеже няма как другояче да го представя, ето: Марий е режисьор, актьор, писател, поет (вж. „Каменните хвърчила“ и „Трохи на хартия“), преподавател (вж. класа му по актьорско майсторство в НБУ) и певец (вж. Help Me Jones, чиито „крайни, понякога стряскащи, често политически, поетически и декадентско-любовни“ текстове са негови: „…смесвам идиоми, поговорки, пословици на български и на английски според както ми текне в един безобразен миш-маш и потривам ръце от кеф…“).
Първия си режисьорски опит прави в първи клас – поставя „Пепеляшка“ (и с право се разпределя в ролята на принца). В момента в София се играят режисираните от него спектакли „Дишай“ (Дънкан Макмилън, „Сфумато“), „Хаос“ и „Морето след теб“ (Мика Миляхо / Яна Борисова, „199“), „Коридорът – артистите от изгорелия цирк“ (Мария Касимова-Моасе, „Топлоцентрала“) и студентските „Час по Хамлет“ и „Записки по Чехов“ (Университетски театър на НБУ). Предстоят му репетиции на „Братята с лъвски сърца“ в Кукления театър на „Гурко“, адаптация на „Жената конбини“ за Народния и три издания на форма̀та „Текстът говори на автора“, който е измислил за галерия „Прегърни ме“ (първото от тях – по разказ на Деян Енев – на 28 март т.г.).
Понеже всичко гореизредено плюс писането на докторска дисертация не стига, на предстоящото издание на София филм фест Марий ще дебютира и в пълнометражното игрално кино като режисьор и сценарист с филма „Татко“ (21 март от 18 часа, „Люмиер“). Партньор и основен подстрекател в това начинание му е Димитрис Георгиев: „…прекарваме прекрасно време заедно, гледаме много филми, пишем много, все някъде кандидатстваме и говорим, обсъждаме, страдаме, смеем се, хейтим всички, най-много себе си… Написахме и нов сценарий, за който се борим да ни дадат финансиране. Казва се „Лазарус“ и е брутална история, депресивна, но с чувство за хумор и изразява цялото ни отчаяние от „прекрасния“ живот във „весела“ България“.
Заглавната снимка е от 4 март 2025 г.: Марий в градинката пред Народния театър.
Трето действие 