„Радостта“ е пиеса, в която има доста поводи за тъга. И все пак радостта някак надделява. Как го постигнахте? И защо написахте този текст, какво искахте да изследвате в него: солидарността, майчинската сила, предателството, бедността?
Изходната ми точка беше желанието да реагирам на няколко коментара в социалните мрежи (от колеги драматурзи впрочем), чиято гледна точка ми се видя ужасно снобска и снизходителна спрямо онази част от населението, която е в по-непривилегирована позиция. Замислих се, че историите, които качваме на сцената в Барселона, обикновено отразяват реалността на средната класа. А аз идвам от работническо семейство и съм израсла в квартал, в който хората едва избутваха месеца, нищо че всячески се стараеха и се трудеха, за да издържат честно семействата си. Да не говорим, че именно тези хора, на които им се налага да преодоляват безброй препятствия, са най-състрадателните, които някога съм срещала, а и най-оптимистично настроените. Затова ми се прииска да разкажа за тях. В процеса на работата ми дойде идеята за физическото увреждане, чието наличие в ситуацията прави подкрепата на околните наистина насъщна и позволява да се надникне в неравната битка между личния интерес и общото благо. Предполагам, че всичко, което пиша – особено през последните години – е насочено към повдигането на определени въпроси, по които имаме нужда да сме по-осъзнати.
Ели е Слънцето, около което се въртят останалите персонажи: едни се озаряват от присъствието му, а други помръкват или се извръщат… За мен това е първи театрален превод, в който се появява герой в инвалидна количка, и имам много въпроси. България е цялата като градската периферия, която описвате – тук, ако не си физически маневрен, си обречен: тротоарите, ако въобще ги има, се ползват за паркиране или са разнебитени и свършват в нищото, сградите са преобладаващо недостъпни и рядко нещо наоколо говори за разбиране, камо ли за грижа. Дори думите са препъващи: вместо „стол на колела“, както се казва на много езици, нашето словосъчетание съдържа грубата отживелица „инвалид“. Кажете малко повече за Ели и за работата по представянето на сцената на една личност, която не може да се движи и да говори. Как подходихте като режисьорка при първата постановка на „Радостта“, така че актьорът да изобрази уважително едно човешко положение, непознато за повечето зрители?
Първият ми импулс за персонаж с увреждане беше обусловен от нуждата да натоваря допълнително Хулия, да я поставя в още по-сложни за надмогване обстоятелства. Да покажа една жена, длъжна да поставя потребностите на другия над своите и над собственото си здраве. Много, много пъти съм ставала свидетел на живота на такива хора – практически невидими за останалите… Докато пишех обаче, осъзнах, че Ели би бил съвършеният разказвач на цялата история, защото винаги присъства и наблюдава отблизо борбите на майка си – така театралната ситуация ще може да му даде думата, от която е лишен по неволя, и същевременно ще върне към публиката гледната точка на един също невидим за обществото герой… Като стигнахме до репетиции, обсъдихме надлежно всичко, което споменавате, и видяхме, че трябва да се отнесем към Ели с изключителна деликатност. Ходихме да се запознаем с младежи с церебрална парализа и сглобихме персонажа с чертите на няколко от тях. Нещото, което ни учуди – и първо по него работихме, – беше огромното внимание, което ни обърнаха нашите събеседници, охотата, с която общуваха с нас. Дадохме си сметка, че човек в подобни обстоятелства е точно толкова жив, чувстващ и мислещ, колкото и всеки без увреждане. От друга страна, смекчихме някои детайли. Церебралната парализа води до различно изявени нарушения на говора и движението. Не искахме да правим хиперреалистична имитация, за да не се фокусираме главно върху увреждането. Нашият Ели е по-тих и по-нескован. Помогна ни и фактът, че актрисата, която играеше Хулия, има дъщеря с церебрална парализа и прекрасно знаеше как да докосва и да държи Ели.
„Не съм луда по писането. То е малко като изтезание. Трябва да имам много добри причини да седна да пиша…“, казвате в едно едно интервю. Какви са добрите причини?
За мен е важно да разполагам с нещо, което наистина смятам, че си заслужава да се покаже на сцената, и което си струва цялото време и усилие, необходими, за да го напиша. Обичайният въпрос, който си задавам, е: „Какво трябва да бъде разказано точно тук и точно сега?“.
В друго интервю споменавате за отношенията си с високопарността: „…а за репликите, пропити с литература и поезия, казвам на актьорите: изкарайте им цялата романтика, заземете ги, оцапайте ги, изпуснете им въздуха. Карам ги да ги произнасят, сякаш междувременно белят картофи…“.
Обичам репликите да звучат така, както говорим обикновено: да не са идеално съставени, да има паузи на неудобните места. Казвам на актьорите да не мислят за края на идеята, която формулират, а да я развиват в процеса на изразяването. Обикновено ги насочвам така: „Намерението ти е да кажеш нещо, което обаче, докато го изговаряш, се превръща в друго, а после в трето…“.
Работите на три езика, нали? На кой пишете най-уверено?
В момента пиша най-много на каталонски, който не ми е майчин, а придобит. Но винаги ще се чувствам най-удобно на испански.
Чии текстове харесвате и защо?
Имам слабост към британските драматурзи. Струва ми се, че умеят много добре да разказват истории и да създават персонажи с голяма дълбочина.
И накрая: защо точно театър?
Той беше първото ми убежище, когато бях малка. Въобще художествената измислица, фикцията. Бях много стеснителна, а театърът ми даваше възможността да се превърна в други хора, различни от мен, и свободата да казвам и да бъда неща, които желаех да кажа и бъда, но под камуфлажа на друга самоличност. Бързо направих езика му свой начин на изразяване. Правех театър в училище, правех театър с куклите си. Това, че в крайна сметка се посветих на театъра, беше логично.
Марилия Сампер (1974) се ражда в Сао Пауло в семейство на бразилка и испанец и отрасва по света – Салвадор, Багдад, Мексико, Гватемала. От 12-годишна живее в Испания – първо в Андалусия, а от 2001 г. в Барселона, където завършва театрална режисура. През сезон 2016/2017 г. е избрана за резидент в международната работилница за драматургия „Зала Бекет“ (една от барселонските „фабрики за изкуство“, която предлага спектакли, дискусии, курсове, менторства, списание, радиотеатър), като основният ѝ ангажимент е да напише пиеса. Резултатът е „Радостта“, която бива поставена за първи път (от Марилия в „Зала Бекет“) в края на 2018-а. Пак там авторката поставя четири години по-късно „За това не говорим“ – друг свой важен текст (който превеждам в момента).
Заглавната снимка е от Алба Лахарѝн.
Трето действие 