Люѝза Кунилиѐ (1961) пише пиеси от началото на 90-те. Автор е на повече от петдесет текста за сцената и е сред най-награждаваните драматурзи в Каталония и Испания. Освен с творбите си е известна с това, че се е посветила изключително на театъра и не дава интервюта – единствените, от които може да се разбере малко повече за нея, са с хора, с които е работила. Шавие Албертѝ например, с когото (като режисьор и съавтор) си сътрудничи най-често: „Театърът на Люиза е създаден с изключителна техническа взискателност и писателска зрялост, която зависи не от колебанията на пазара, а от собствените ѝ естетически принципи, и неизменно води до сериозен идеологически ангажимент, от позицията на който тя пристъпва към фабулата – все по-богата и самостоятелна през годините, насочена без предразсъдъци към всякакви светове. Ето защо театърът ѝ е разнороден, широкообхватен, многообразен, технически издъ̀ржан и идеологически хиперактивен. […] Не намирам в творчеството ѝ видимо влияние от тенденциите в съвременната драматургия. Мисля, че в него има повече Валзер и Кафка, отколкото Пинтър или Колтес… […] След една пиеса от 2001 г., „Безбрежна шир“, Люиза престана да се интересува толкова от онова, за което персонажите мълчат, за да се съсредоточи върху онова, за което говорят. Което частично промени стратегиите ѝ. Театърът ѝ до 2001 г. беше много по-фокусиран в ситуацията, в идеологията… но от един момент нататък спря да дълбае нататък – размишленията ѝ по тези въпроси вече бяха произвели достатъчно, така че ѝ остана друга една област, изключително заредена, тази на персонажа. […] Поетиката на Люиза – или поне част от нея – се чувства най-удобно в граничните пространства. Местата, където (както на всяка граница) тече неспирен видим и невидим обмен. Затова и в пиесите ѝ ги има тези две нива на взаимодействие: разрешеното и забраненото; подчиненото на логиката на текста и подчиненото на логиката на подтекста; очевидното и – от друга страна – потуленото, заглушеното, трудното. […] Нейните герои се отличават със специална сила, понеже не откликват на времето по конвенционалния начин…“
„Кучето“ е пиесата, с която през 2022 г. Кунилие спечели третата си театрална награда „Борн“ (първите две бяха за „Годишнина“ през 1999-а и „Времето“ през 2010-а… единственият друг драматург, получавал „Борн“ трикратно, е Жузеп Мария Миро – с „Жената, която изтърваваше всички самолети“ през 2009-а, „Законът на Архимед“ през 2011-а и „Най-хубавото тяло, което се е виждало някога по тези краища“ през 2020-а). Прочетох я и гладът ми за особените атмосфери на тази авторка не само се върна, но и ме застави да извадя от архива си „Безбрежна шир“ и да я прередактирам от дистанция на времето (винаги е добре старите преводи да се преглеждат след години – тогава не просто имаш повече опит, но и отношенията ти с текста са станали по-безпристрастни, по-умерени и уверени).
В „Безбрежна шир“ на открито място в необозначен голям град малко преди или след силен взрив (от съборена фабрика / от заложена бомба) се срещат мъж и жена – той е чужденец, който отдавна се бори да се внедри в местното общество, но не успява; тя е нонкомформистка, която току-що се връща от затвора / от погребение. В ремарките той е означен и като Одисей, а тя – като Електра, Федра, Антигона, Медея. И действително, във всяка от четирите сцени жената се държи, сякаш носи опита на една от четирите класически героини, а мъжът, макар и същият, откликва различно на думите и поведението ѝ.
„Кучето“ е разделено на две половини (вариации), всяка от които е озаглавена с името на многоглав пазител от гръцката митология – Цербер и Орт(р)ос. Първата е диалог на възрастен мъж и младеж около хрътката Зенит. Втората е монологът на куче (може би същото, може би не).
И двата текста са преведени на български и си търсят сцена. Кликнете върху избраното заглавие отдолу и пиесата ще се отвори в pdf. За авторските права ми пишете, когато пожелаете, отговарям моментално.
Трето действие 