Моля, представете другия.
Б: „Милко е едно дете с брада, голяма коса и още по-голяма душа, с което всичко обичам да правя. Футболист, пътешествник, актьор, бъдещ световен кинорежисьор и най-якият баща за децата ми. Не стана с едно изречение, ама то тоя човек как да го събереш в едно изречение?“
М: „Боряна е най-чистият човек, когото познавам. Чиста до степен на самобичуване. Което я прави и много дълбока актриса и най-прекрасната майка. Тя е моят личен морален барометър. Боряна е изключтелно голяма работа.“
Какво се вижда от сцената?
Б: Салонът, който изглежда много по-малък, отколкото когато гледаш от него към сцената. Не знам на какво се дължи тази зрителна измама.
М: Заслепяваща светлина в очите.
Каква беше идеята ви за актьорството преди да влезете в Академията; каква – когато се дипломирахте; каква – сега?
Б: Първият път, когато реших, че ще ходя на театрлна школа, беше много любопитен. Прибрах се вкъщи, затворих се в стаята си и реших, че започвам с упражненията. Застанах срещу вратата и си поставих задачата да говоря 40 минти, без да спра, на тема „врата“. Явно това е била представата ми за актьорство преди академията. Когато заърших, смятах, че всичко е театър и театърът е единственият начин да премина през живота, въпреки цялата ми неувереност и самокритичност. Сега не знам дали мога да формулирам идея, свързана с актьорството, в едно изречение, зад което да застана. Сега знам, че има много начини да бъдеш актьор и не един път. Може би съм по-приемаща в представите си.
М: Преди да вляза, идеята ми беше, че е нещо много интересно, необхватно и възбуждащо. Като завърших – че е нещо много интересно, необхватно и възбуждащо и искам да го правя с хората, с които се открихме в академията („Театър Реплика“). Сега – че е нещо много интересно, необхватно и възбуждащо и искам да продължавам да го правя. Но ако трябва да бъда докрай честен, в момента повече ми се прави кино, и то от другата страна на камерата.
Какви са разликите между актьора на щат и актьора на свободна практика? Как се живее извън системата?
М: Аз никога не съм бил на щат и не искам да говоря от името на актьорите, които са. Знам, че и сред тях има много активни хора, които непрестанно търсят нови текстове, предизивкателства и начин да се развиват. Но при свободния актьор без това си загубен, просто изчезваш. Което, вярвам, те държи буден. Не можеш да си актьор и да си пасивен. Или всъщност може, но не бива, не е честно към професията. Свободата да харесаш текст или дори само тема и след два телефонни разговора вече да планирате репетиции, е несравнима. Трудностите са, че трябва да се занимаваш с най-различни неща, за да можеш едновременно да изхранваш семейството си и да останеш гъвкав за творчески приумици. Този баланс е труден понякога. Примерно искам да имам лукса два месеца да се отделя в някое родопско село и да пиша сценарий, ама е сложно. Друго, за което може би повечето не си дават сметка, е, че хората, които правят независимо изкуство в България, са привикнали тази им дейност да е кауза – от нея не се издържаш. И да запазиш професионалния подход и отдаденост понякога се оказва предизвикателство. Строим декори, окачваме прожектори, продаваме билети до последната секунда и после играем. И нямаме право това да се отрази на представянето ни. И така е правилно.
Б: За актьора на щат не мога да говоря от свое име, тъй като, за добро или лошо, никога не съм била. А за свободната практика мога да кажа, че си има своите плюсове и минуси. Плюсовете са ясни – свободен си да правиш каквото пожелаеш; не участваш в неща, които не искаш; разполагаш с времето си. Но пък минусите са, че именно заради свободата да правиш каквото пожелаеш и заради лукса да можеш да отказаш, си задължен да се справяш сам както финансово, така и много често в намирането на работа. Освен това се налага да се нагърбиш и с много повече задължения и отговорности. В общия случай, когато си актьор на свободна практика, си и продуцент, PR, осветител, озвучител, реквизитор… Появява се и умора от всичко това, от цялата несигурност и положени усилия. Но пък ако успееш да намираш начини да се вдъхновяваш по пътя, нищо не може да те спре. Защото… внимание, следва най-голямото клише: театърът е свобода и начин на живот, начин да преодоляваш несправедливостите на бита и битието и дори да се бориш с тях и да намираш смисъл в това. Както казваше големият Тодор Близнаков по повод едно наше представление: това ви е като семейна терапия, изливате всичко лошо, цялата чернилка, и се прибирате олекнали и хармонични вкъщи при децата.
Ако включите най-завишените си очаквания за протичането на един спектакъл – какво очаквате от зрителите? Какво очаквате от себе си? Какво очаквате от режисьора и от колегите си на репетициите?
Б: В най-смелите си представи сме създали едно вълнуващо и смислено представление, което предизвиква отзвук в публиката, докосва нещо, предизвиква нещо – било то и крайно отричане (това означава, че работи, че вълнува, че не го правим само за себе си). Защото – на принципа на падналото дърво в гората, – ако след представление никой от публиката нищо не отнесе вкъщи, имало ли го е това представление въобще? Относно очакванията към себе си – те винаги трябва да са най-големи и никога да не бъдат покрити (иначе таванът е твърде нисък). Към колегите си по време на репетиции не знам дали и какви очаквания трябва да имам. Всеки има свой път и начин и е хубаво да си отворен и приемащ, а не изискващ. Може би ако очаквам нещо – то е това. Иначе за защитена и здрава среда, в която знаеш, че можеш да кажеш и направиш всичко, дори не виждам смисъл да говоря: то е първото и задължително нещо, за да има пълноценен и задълбочен процес. От режисьора очаквам винаги да е няколко крачки пред мен и да ме води; да ме провокира; да е отворен към предложения, но и твърд и категоричен в изискванията си.
М: От всички очаквам едно и също – да влезем в спектакъла с истински отворени сърца, с желанието заедно да преживеем нещо, което ще си остане само в този малък прозорец от време, и след него да бъдем поне малко други.
Как търсите и намирате нови текстове и какво ви привлича в тези, които избирате? Как се информирате за чуждестранната драматургия?
М: Опитваме се да четем не само драматургични текстове, но и всичко друго: публицистика, документалистика – все неща, които могат да разпалят желанието ни със средствата на театъра да разкажем история.
Б: Болната тема! В България има проблем с новите текстове. Няма достатъчно, които ежегодно да се появяват, а същевременно няма фонд, библиотека, платформа, където да могат да се търсят нови световни заглавия. Единственото такова място е библиотеката на САБ, но тя представлява по-скоро архив, отколко място, където да намериш нещо ново и съвременно. Общо взето, всеки сам се справя с този проблем чрез контактите, които има, чрез фестивалите, на които ходи, и т.н.
Има ли текстове, които са ви променили? Роли, от които са ви останали завинаги конкретни думи или реплики?
М: За мен този текст е „В очакване на Годо“. Не мога да го обясня, просто нацелва някава струна у мен. Още не съм го изиграл, надявам се, че предстои.
Б: Има книги, които са идвали в живота ми в подходящия момент, за да ме разтърсят и никога да не си заминат. За драматургични текстове не съм сигурна или поне в момента не ми идват на ум. Иначе почти всички, върху които съм работила, са ме променили по някакъв начин, с по нещо малко. Всяка такава среща е като среща с човек – нещо се случва между вас, нещо обменяте, понякога няма химия, понякога е много силна… Различна от всичко досега беше срещата ми с Георг Жено. Направихме в „Реплика“ „Заполярная правда, или истина отвъд полярния кръг“. Там всичко беше комплексно – начинът, по който е създаден текстът (от престоя на режисьора и драматурга в комуна за болни от СПИН), начина на репетиции на Георг (мисля, че заедно с него оформихме тази висша ценност за „Реплика“ – истинското, документално присъствие на сцената), сценичното оформление, въобще всичко.
Разкажете по една щастлива и една травмираща случка от театралната сцена.
Б: Една от най-паметните ми и и травмиращи случки е всъщност страшно смешна. Бях втори курс в НАТФИЗ. Целият клас беше поканен да бъде масовка в „Крал Лир“. Страшен кеф – Народният театър, режисьор Явор Гърдев, едни от най-големите имена… Моята роличка беше почти невидима, но пък достатъчна, за да оплеска нещата. Така и стана. В една от сцените трябваше да убия героя на покойния вече Йосиф Шамли. Но от големите усилия, които положих да се откопча от колегата ми Илчо Димитров (все пак второкурсници в Народния – всичко или нищо!), краката ми поддадоха и не можах, паднах и изтървах ножа. Илчо ме хвана и ме изнесе от сцената, но в секундата, в която се озовах зад кулисите, настана страшна суматоха. Всички викаха: „Не го уби, не го уби!“. Спогледахме се с другата „слугиня“ – моята колежка и близка приятелка Тихомира Темелкова – и пак излязохме на сцената, защото знаехме, че действието няма как да продължи. Тук времето се разтегли. Най-дългите 2 минути в живота ми. Знаех, че трябва да го убия, но нямаше как да го намушкам в гръб, тъй като бях срещу него, а и не виждах ножа. Останалите ни гледаха шокирани, а ние двете бяхме абсолютно безпомощни. Видях калъфа на ножа и се стрелна една мисъл – да го блъскам с калъфа по главата и така да го убия. Слава Богу, в този момент Тихомира намери ножа, заобиколи героя на Йосиф и го наръга в гръб. Горе-долу дотук са ми спомените, после ми е бяло петно. Но саможертвата на Тихомира да влезе с мен и да помогне ще я помня завинаги!
Другата случка не знам дали мога да нарека щастлива точно, но беше един от най-вълнуващите ми моменти на сцената. Беше в село Паталеница, когато играехме Шекспир под звездите. Имах честта да работя с Рекс Дойл, който също вече е част от небесния театър. Играех Херо от „Много шум за нищо“. Сцената, в която вървя към олтара, за да се омъжа за Клавдио, но бракът им се осуетява от една измама. Не съм сигурна, че мога да обясня какво и защо се случи, но беше може би първият и от общо няколкото пъти досега, в които съм изпитвала истинско дуенде.
М: Щастливите случки са много. Всеки път, когато след представление се погледнем и знаем, че се е случило нещото, и се прегърем и благодарим. Срещите ми с Рекс Дойл, Стефан Мавродиев, Тодор Близнаков, Ивайло Христов, Георг Жено. Пътуванията с театъра, независимо дали карам буса с декора, или сме на сцената на „Театър Горки“ в Берлин. Усещането, че с „Реплика“ сме утъпкали пътечка, по която могат да минат млади артисти… Травмиращо е понякога да знаеш, че имаш нещо важно да кажеш, а не виждаш как да стигнеш до хората, да ги привлечеш в театъра. Винаги ми е мъчно, когато пада представление, което не е стигнало до всички, на които би въздействало.
Какво бихте посъветвали младите хора, които тепърва ще стават актьори?
М: Не се затваряйте в естетиката на преподавателите си, не спирайте да търсите вашия начин на изразяване. Не робувайте на табута, останете любопитни и бъдете честни. Не се страхувайте да се харесвате. И се подгответе за пъстър и интерсен живот.
Б: Бих ги посъветвала всички клишета, понеже те са верни: да не изневеряват на себе си; да се борят докрай за чистотата си и за това, в което вярват; да се съхранят, доколкото им е по силите – от суетата, от посредствеността, от пошлостта; да не спират никога да търсят. Да си актьор е най-хубавото нещо, с което можеш да се занимаваш, и е благословия.
Боряна (Пенева) Йовчева е родена в Шумен на 30 септември 1988 г.. Завършила е НАТФИЗ през 2011 г. в класа на проф. Атанас Атансов. Участвала е в ок. 20 постановки, повечето в „Театър Реплика“.
Милко Йовчев е роден на 9 октомври 1985 г. във Варна. Завършил е НАТФИЗ през 2009 г. в класа на Пламен Марков и Ивайло Христов. Като актьор има над 30 роли в театъра и киното, а като режисьор – една постановка и два късометражни филма.
Една от най-големите професионални гордости и на двамата е създаването преди точно десетилетие години – заедно с Ованес Торосян, Благой Бойчев, Ивайло Драгиев – на „Театър Реплика“, който през годините се утвърди в сферата на документалния и социалния театър. От две години правят и семеен YouTube канал – „Ние, нашите и кучето“.
Снимката на тези двама щури, сияйни и абсолютно разкошни хора е на Фелия Барух.
Трето действие 