Жорди Галсеран за приключенския театър, опашката на змията и баклата в градината

Здравей, Жорди. Как си в пандемичните времена?

Досега (и се надявам да продължава така) – много поносимо. Никой от близкия ми кръг не почина, нито се разболя тежко. Не един и двама прекараха болестта, но сравнително леко. Първият локдаун ни завари в едно миниатюрно градче, където дори не беше нужно да слагаме маски, понеже буквално нямаше с кого да се засечем. Да, постъпленията от пиесите ми рязко намаляха, защото театрите с месеци останаха затворени, а после отвориха при ограничен достъп, но минахме към спестяванията си и готово. Завърших една история, която от няколко години се въртеше в главата ми… И горе-долу това е. Сега съм ангажиран с един сериал, макар че въобще не е ясно дали ще се снима… Иначе бера бакла и грах от градината и скоро ще садя домати, чушки, патладжани – летните неща.

Един от любимите ми автори, Етгар Керет, каза веднъж, че писането е като тичане с пълна кофа – от първоначалното ти хрумване накрая остава каквото си съумял да не изплискаш. Ти какво мислиш, че се губи от идеята за пиеса до крайния ѝ вариант? А от листа до сцената?

Няма да се уморя да повтарям, че най-важното в драматургичното писане е добрата идея. И че най-трудното е да разбереш дали действително ти е хрумнало нещо добро, или не. Няма как да знаеш бива ли го, ако не го разгърнеш. Докато пишеш, правиш открития, отклоняваш се от пътя, променяш персонажите… Само междувременно не бива да размиваш онази първа добра идея, защото именно тя ти е харесала, тя те е изненадала и не бива да допускаш в процеса на писането да я заличиш, да я интелектуализираш, да ѝ отнемеш свежестта.

Когато преценя, че мога да сложа финалната точка (това винаги ми е проблем – давам черновата за четене на доста хора, докато е още сурова, изслушвам съображенията им, променям детайли въз основа на тази обратна връзка), и пратя пиесата си на режисьора, който ще я качва на сцената, аз лично смятам моята работа за приключена. Всичко, което съм могъл да направя, е вече на хартията. Ако съм се справил добре, пиесата ще проработи, нямам съмнение. Ако не съм, и най-способният режисьор на света няма да я спаси.

Какво е чувството, когато се гледаш разтълкуван и представен от други? Колко постановки по твои текстове си гледал (и по кои – най-много)?

От опит знам, че всички участници в поставянето на една пиеса искат да се получи добре. Понякога успяват, а понякога – не съвсем. И ако не успеят, вината най-вероятно е моя, не тяхна. Затова чувството, с което винаги ходя на представления по мои текстове, е на признателност към трупата за положения труд.

Най-често се поставят „Методът Грьонхолм“, „Кредитът“ и сякаш „Канкун“, затова и тях съм гледал най-много. А ако говорим не за броя на постановките, а на изиграните представления, мадридската „Бурунданга“ е на първо място – върви от 10 години и представленията минаха 3500.

Преди 14 години за първи път разговаряхме за българския печат и ти каза: „Като порасна, искам да стана Дейвид Мамет“. Е, стана ли? Как би описал кариерата си на драматург? Кои са идолите ти сега?

Не, не станах Мамет (и слава богу, понеже той напоследък заприлича на реакционер). „Кариера на драматург“… Колко кофти звучи. Аз съм просто един човек, който обичаше да ходи за риба на реката. Един ден дойде друг, каза, че му харесва как хвърлям въдицата и е готов да ми плаща за всяка уловена риба. Направих си сметка и осъзнах, че с това, което ми предлага, ще мога да се издържам само от риболов. Напуснах работа и се посветих единствено на това. Превърнах хобито си в прехрана. Оттогава от време на време кълве и ей ме на̀, на брега на реката, замятам и чакам да видя какво ще излезе. А идолите ми… Дейвид Мамет, Били Уайлдър, Хуан Майорга, Ясмина Реза, „Монти Пайтън“, знам ли.

При какви обстоятелства написа първата си пиеса? А най-новата?

Първата беше детска, мюзикъл. Едно от момчетата от трупата ни за аматьорски театър – да съм бил на двайсетина тогава, актьор любител – беше наставник в един есплай (място, където хората водят децата си за уикенда, за да се отърват за малко от тях), който навършваше десет години. И той искаше да отбележи годишнината с нещо празнично за родителите, така че аз нахвърлих текст и песни, той съчини музика и сглобихме спектакъл. Добре се получи. А най-новата си пиеса написах по собствен почин и с много повече колебания, отколкото първата, която измислих само за да си изкараме приятно и да се посмеем. Аз общо взето се опитвам да запазя това си отношение към писането – да е за приятно изкарване. Справям се къде по-добре, къде по-зле.

Разкажи малко повече за „Фицрой“ и за причината този път историята да е за четири жени.

Когато бях на двайсет и няколко години и вече бях написал три-четири комедии за споменатата аматьорска трупа, отидох у един уважаван театрален критик, най-уважавания в Каталония, Шавиѐ Фа̀брегас (сега отдавна покойник). Казах му, че пиша комедии, но голямото ми желание е за „приключенски театър“ – такъв, който да предизвиква същите чувства като романите на Жул Верн или Емилио Салгари, или трилъра в киното. Той ме изгледа мълчаливо, стана и донесе дузина книги. Всичките – пиеси на Шекспир. „Ето ти го майстора на приключенския театър“. Не знам дали беше от голяма помощ, но схванах какво ми казва. Четеш Шекспир и – отвъд зашеметителната му поетична висота – виждаш колко важно е приключението, сюжетът, пейзажите, загадката, напрежението… Но лесно му е било на Шекспир във времена без филми и сериали. Как да направя в театъра нещо, което да издържи в сравнение с аудио-визуалните приключения? Постоянно си задавам този въпрос, докато пиша. Отдавна си отговорих, че няма смисъл да се боря с подобна конкуренция през фо̀рмата и че единственият ми шанс са най-чистите и класически инструменти на театъра, а именно трите единства – на време, място и действие. Само ако ми дойде идея, способна да създава напрежение при тези ограничения, със сигурност ще мога да се състезавам с екрана…

„Фицрой“, както и други текстове, които съм писал, се роди именно от този ред на мисли. Винаги са ми допадали алпинистите – тези хора, които залагат живота си за нещо толкова лишено от видима необходимост, колкото е покоряването на планината. Много разсъждавах над вариантите как да напиша пиеса за тези мъже. И накрая реших да я напиша за жени. Хареса ми идеята да изправя пред изпитание четири алпинистки. Рядко на сцената се виждат героини с цел, която не е пряко производно на факта, че са жени. (Четири са на брой просто защото историята го изискваше, нищо повече.)

Докато четях „Фицрой“, се чудех как си се подготвил за този непривичен за теб контекст. Тук за първи път излизаш сред природата, и то в екстремни условия…

Алпинизмът е непозната територия за мен. Работих с двама професионалисти, алпинисти с много опит, които ме ориентираха как да разгърна историята и ми помогнаха за техническите аспекти и нужната лексика, така че всичко да звучи правдоподобно. Именно те предложиха планината, където е възможно да се разиграе нещо подобно на това, което си представях, и на техните подсказки дължа отношенията между героините, психологията на алпинистките. Много бяха отзивчиви.

На колко езици са преведени пиесите ти и редовно ли ги гледаш на сцена в чужбина? Преводачите ти търсят ли те с въпроси?

Не съм броил езиците с точност – със сигурност са над двайсет. Някои преводачи пишат да питат едно-друго, но не са много. Истината е, че аз не съм особено сложен автор. Не съм и кой знае какъв пътешественик – за двайсет години да съм ходил на 10-12 представления извън страната.

Ти също превеждаш – колко заглавия ти се събраха? При превод изкушаваш ли се да „обогатяваш“ или да редактираш чуждия текст?

Превел съм и съм адаптирал трийсетина пиеси. Повечето комедии – все за това ме търсят. Най-известните сред тях са може би тези на Ясмина Реза и мюзикълът „Цар Лъв“. Когато превеждам, винаги се опитвам да не причинявам на другите това, което бих искал да не причиняват на мен. Както споменах, най-често превеждам комедии, а в тях е особено валидно следното: за да си верен на автора, повечето пъти се налага да пригаждаш текста му. Там, където в оригинала е заложена шега, която, за да се получи, разчита на елемент от местната култура, аз съм длъжен да измисля шега, която да работи за моята публика, тоест да пренапиша репликата в различна координатна система. Това е далеч по-голяма преданост към автора, отколкото буквалното предаване на думите му. Оставам верен на желанието му, на намерението – а то именно е важното в случая. Аз винаги предлагам на преводачите да адаптират пиесите ми към своите страни…

Откъде черпиш идеи и енергия?

Най обичам да наблюдавам хората. Гледам живота като зрител. Участвам малко. Този начин на наблюдение е чест повод за изумление, понеже виждаш всичко изотвън, неутрално, иронично. Гледам римския папа например и се питам кой би взел на сериозно човек, облечен по този начин. Как е възможно някой да си сложи подобна шапка и като се появи пред хора, те да не умрат от смях?

Трите последни въпроса са от трима български режисьори, поставяли твои пиеси.

Петър Денчев („Карнавал“, „Бурунданга“): Драги Жорди, би ли се упражнявал още веднъж върху театралния трилър?

Искам, но още не намирам добра идея. Трилърът е много, много труден в театрални условия, затова е и голямо предизвикателство. Нямаш същия ресурс за насилие, изстрели и преследвания като в киното. Не можеш да оставиш лицето на убиеца извън кадър. Имаш далеч по-ограничен арсенал, затова ти е нужна наистина блестяща идея. А те не са лесни за намиране.

Василена Радева („Карнавал“): Трябва ли да си сигурен, че някоя тема, ситуация или персонаж дълбоко и трайно те вълнуват, за да се впуснеш да пишеш, или следваш импулса на деня, хрумката, запалената от случайността искра? Ако е второто – изоставяш ли често започнатото по този начин, или винаги го довеждаш до някаква степен на реализация?

Следвам импулса. Или поне се опитвам, понеже е трудно да се съсредоточиш само в историята, в очакването и да отложиш другото. Ако ми се стори, че напипвам нещо, сядам да пиша. Щом изпиша няколко страници, обикновено виждам, че това е пълна глупост и наникъде не води. Понякога обаче – доста рядко – работата потръгва и стига до завършек.

Явор Гърдев („Методът Грьонхолм“ и „Канкун“ – в Русия): Трябва ли змията да си захапе опашката?

Историите трябва да се затварят. Отворените краища са за страхливците. Затова обичаме художествената измислица, затова се нуждаем от нея – защото, обратно на живота, тя има смисъл. Елементите си пасват, действията водят до логични последствия, колкото и изненадващи да са те. Да, змията трябва да захапе опашката си, за какво ѝ е иначе опашка? Да не я е слагала там, в толкова удобна за захапване позиция, ако не е имала намерение да хапе.

Жорди Галсеран сигурно вече ви е познат като автор, затова искам да кажа нещо от мен. Като партньор в разговор или в работен процес, в приятелски обмен или в общуване с непознат той е проницателен, забавен, лоялен, щедър. Малко затворен и лаконичен, много земен, безкрайно работлив, винаги насреща. Солиден, хубав човек. Той ми беше първият гид в Барселона. Няколко години беше твърдо убеден, че съм неговата румънска преводачка, после обаче направи разликата – броя това за едно от големите си постижения. Любимата ми трудност в неговите текстове е, когато подхвърля шеги или намеци, предназначени за двуезични зрители (със смесване на каталонски и испански), а аз трябва да си блъскам главата как да ги отиграя на моя един език. Любимата ми негова фраза, която се оказа от голяма помощ през годините: „Наше е правото да искаме, тяхно е правото да ни откажат.“

Най-новата му пиеса, „Фицрой“, завършена сега, през март, идва след дългогодишно затишие и разказва за четири алпинистки, поели към един патагонски връх. Заварваме ги в междинния им лагер – в снега и студа и в отлично настроение – да се готвят за дълъг преход. Изневиделица обаче…

Снимката е стара (2015), но то кой не е. С малко късмет в обозримото бъдеще ще сложа нова.