Как стана театрална преводачка, Тина? Учи ли се това при вас?
Първата пиеса, която преведох, ми беше поръчана през 1998 г. от словенския национален театър „Драма Любляна“ – „Бившата мис на малкия град“ от Мартин Макдона (The Beauty Queen of Leenane). Тогава вече бях добре позната и радушно приета от критиката преводачка на художествена литература – особено съвременна, особено ирландска, – затова и потърсиха мен. [В Словения] повечето преводачи на драма я съвместяват с работата в други жанрове – проза, есеистика. Театралният превод не съществува като университетска специалност, а и въобще литературният превод присъства само периферно в учебните планове (в само два, максимум три факултета са предвидени някакви теоретични занимания). Театралните драматурзи и директори обикновено се движат в рамките на вече разработената си мрежа от познанства, като често идеята кой да превежда идва от режисьора.
Колко от преведените от теб текстове са твоя инициатива и колко – поръчка от театри?
В началото на практиката ми през 90-те съотношението сякаш беше 60:40 (60% мои предложения), но в последните години, благодарение на лесния достъп до ресурси през интернет и на това, че агентите работят директно с театрите, съотношението стана 90:10 (90% поръчки).
Как намираш пиеси: следиш новостите в определени сайтове, издателства, колонки за театър в съответните държави, продукцията и/или препоръките на автори, които вече познаваш?
Всичко, което изреждаш.
Държавни или частни са театрите в Словения?
Словенските професионални театри са репертоарни и частично финансирани от държавата (от Министерството на културата – трите национални театъра, както и областните и градските театри, които обаче получават средства и на общинско ниво). Намират се и две-три частни сцени – без собствена трупа, разбира се, – които правят преобладаващо комерсиални спектакли, комедии, често твърде банални… Иначе театрите с държавно участие, които споменах, са обществени институции с нестопанска цел със служители на пълно работно време: актьорски състав, технически екип, администрация, драматурзи. При нужда те привличат професионалисти на свободна практика – гост-режисьори, костюмографи и сценографи, преводачи. И работят изключително чрез абонамент, abonma – не съм сигурна какъв процент от билетите се продават на неабонати, izven.
От кои езици и при какви условия се превеждат пиеси в Словения? Как се определя възнаграждението на преводачите?
Бих казала, че ок. 70% от репертоара (или дори 80%) са преводни пиеси, класически и съвременни. Повечето са от английски (или евентуално немски, френски, руски, но не задължително в този ред). А заплащането на преводачите е почти без изключения еднократна откупка (в най-честия случай за 5 години) без отчисления от продадените билети (royalties).
Имате ли си съсловна организация? А награда за превод на театър?
Съществува Дружеството на литературните преводачи, в което обаче няма обособена секция за преводачите на пиеси. Истината е, че колегите, които редовно работят за театъра през последните 10-15 години, надали са повече от 15. Все пак Словения наброява едва 2 милиона. (Смее се.) И не, няма награда за театрален превод. Аз лично бях отличена за „Отблизо“, но онази награда беше отворена за превод, драматургия, специални ефекти… пъстър букет.
Как избираш кой текст да преведеш? Какво те привлича в пиесите?
Непознатите още гласове са ми най-интересни, затова и внимателно следя новото писане. Плюс това си имам някои любими автори и държа под око тяхната продукция. Друго, което ми е важно, е новаторството във формата, дръзките решения, експериментът… Естествено, [докато избирам], в ума ми през цялото време стои въпросът: а тази пиеса дали ще проговори на словенските зрители, дали ще е състоятелна за тях (и доколко, как?)? Което обаче не означава, че търся пиеси, които да пасват на привичките и старите очаквания. Текстът може да е подходящ за точно тези хора в това място и този момент по най-небуквален начин – например да е за Шотландия след смъртта на Макбет (вж. по-долу „Дънсинейн“ от Грег), но да е с изумителен размах и периметър на въздействие.
Каква е разликата между превода на драма и на проза? Чувстваш ли по-голяма нужда да адаптираш, когато превеждаш пиеси?
Всъщност не намирам съществена разлика. Пиесата е преди всичко текст, литературен текст, затова и не подхождам другояче… В много редки случаи са ми давали свободата да „локализирам“ някоя чужда история с местни имена и реалии – и съм го правила. Но такива промени винаги са били предварително уговорени и одобрени, театърът е имал картбланш от автора да ги предприеме. Като преводачка се опитвам да бъда гласът на автора – не съм драматург или режисьор, така че към текста се отнасям скрупольозно. А вече след като го предам, само наблюдавам – дори в постъновъчния процес да възникнат съкращения, разместване на сцените и подобни. Понякога това, което виждам, ми харесва, а понякога – не, но живеем в епохата на постдраматичния театър, а в Словения театърът е много повече режисьорски, отколкото авторски… И все пак ми се струва, че нерядко режисьорите си позволяват прекалени волности с текстовете и нарушават правата на авторите.
С над 70 пиеси в биографията – явно обичаш театралният превод. Защо?
Да, доставя ми огромно удоволствие, понеже чрез него за малко ставам част от творческия екип. Преди да предам превода, се срещам с режисьора и драматурга, после ме канят на четенето на маса и на репетициите, обсъждаме всякакви детайли и внасяме дребни промени. Поставянето на една пиеса впряга заедно наистина много хора, затова и оживлението и вълнението покрай него са големи. Влизаш в „кухнята“, улавяш чувството и пулса на живота зад кулисите. После идват поканата за премиерата и следпремиерният купон! Страхотно е.
Кои пет пиеси от словенски автори от по-ново време би ни препоръчала и кои пет от авторите, които превеждаш?
Петте словенски биха били:
- „Седем дни“ от Жига Дивяк и Катарина Морано (Žiga Divjak, Katarina Morano: Sedem dni);
- „В името на майката“ на Иво Светина (Ivo Svetina: V imenu matere);
- „седмина готвачи, четирима войници и три софии“ от Симона Семенич (Simona Semenič: sedem kuharic, štirje soldati in tri sofije);
- „Стена, езеро“ от Душан Йованович (Dušan Jovanović: Zid, jezero);
- „Сватба“ от Руди Шелиго (Rudi Šeligo: Svatba).
А чуждестранните:
- „Дишай“ от Дънкан Макмилан (Duncan Macmillan: Lungs);
- „Дънсинейн“ от Дейвид Грег (David Greig: Dunsinane);
- „Нашият град“ от Торнтън Уайлдър (Thornton Wilder: Our Town);
- „Ефектът“ от Луси Пребъл (Lucy Prebble: The Effect);
- „Хората“ от Стивън Карам (Stephen Karam: The Humans).
Тина Махко̀та (1964) е преводачка на свободна практика, която живее в родната си Любляна. Завършила е сравнително литературознание и английски, преподавала е в университета. Превежда белетристика, есеистика и поезия от американски, английски, ирландски и шотландски писатели – Джойс, Бекет, Оруел, Вирджиния Улф, Роди Дойл, Нийл Джордан, Зейди Смит, Джеф Дайър, Ханиф Курейши и пр. В словенските театри са играни десетки пиеси в неин превод, а сред авторите ѝ са Фрайъл, Пинтър, Мамет, Лабют, Керил Чърчил, Дейвид Айвс, Сам Шепард, Шела Дилейни, Алън Ейкбърн… От немски превежда главно за деца и юноши за любимото си издателство „Зала“. Тина е носителка на три национални награди за превод в Словения: за „Отблизо“ от Патрик Марбър (2010), за „Дъблинчани“ от Джеймс Джойс (2013) плюс „Златна круша“ за „Блатно дете“ от Шавон Доуд (2015). През 2016 г. Международният съвет за детската книга (IBBY) я включи в почетния си списък тъкмо за превода ѝ на „Блатно дете“.
С Тина се срещнахме преди около 17 години на о. Родос. Тя е очарователна събеседничка и обожава работата си – точно покрай разговорите с нея осъзнах, че преводът на пиеси е не само нещо изключително интересно, но и съвсем реална възможност пред всеки, който се занимава с превод и обича театър.
Photo: Igor Modic
Трето действие 