Как театърът влезе в живота ти и какво е мястото му сега? Кога започна да превеждаш за сцената? Кои бяха първите ти преведени пиеси и помниш ли нещо специфично покрай тях?
Ще прозвучи като истинско клише, но е факт, че се интересувам от театър от дете. Посещавах театрален кръжок при проф. Вера Стефанова. След като завърших висшето си образование, обявиха чисто нова позиция за Координатор международно академично сътрудничество в НАТФИЗ, която постепенно се промени с годините и обхвана цялата международна дейност на сценичните специалности, както и издаването на вътрешен бюлетин с текстове на преподаватели от НАТФИЗ и преводни материали. Започнах да се занимавам и с устен превод и тогава открих, че не просто умея, но обичам да превеждам. През годините съм превеждала най-различни формати – от конгресен превод и срещи на парламентарна делегация в централата на НАТО в Монс, през сборници с кратки разкази, статии за медии, медицински епикризи, обучения за разследваща журналистика, фестивални филми, речници и какво ли не още. За първи път преведох театрална пиеса (тогава все още с различна фамилия) през 1992 г., когато моят добър приятел Борислав Петранов ме запозна с Цветана Манева, за която преведох три едноактни пиеси от Арнолд Уескър, които така и не стигнаха до сцената.
Малко по-късно и – вече покойният – Валентин Стойчев, тогавашен директор на „Театър 199“ ми се довери да преведа „Смъртта и момичето“ от Ариел Дорфман. Вярвам, че всеки преводач завинаги помни първия си превод. Режисьор беше Христо Христов, а в ролите бяха Цветана Манева, Стефан Данаилов и Антоний Генов. Тогава ползвах пишеща машина. Спомням си, че направих три редакции – първата беше на ръка. Езикът на драматурга беше изключително красив, въпреки мрачната, страшна история, която разказва, но колебанията на прохождащия преводач ме спохождаха през цялото време – четях си репликите на глас, за да съм сигурна, че се „побират в устата“, правех си „синонимни гнезда“, за да избера най-подходящата дума, дадох я на майка ми да прочете… На премиерата не знаех на кой свят се намирам от притеснение – до момента не бях чувала някой друг да изрича „мои думи“, а и те да звучат така, че да предизвикват търсената от публиката съпричастност. Много години по-късно пиесата беше поставена от Марий Росен в съвършено различно пространство и нов режисьорски прочит. По този повод си препрочетох оригиналния превод и си дадох сметка, че освен някои козметични редакции, всъщност драматургията е толкова силна, че езикът ѝ е напълно адекватен на актьор, режисьори и публика с няколко поколения разлика. Със „Смъртта и момичето“ започна работата ми с „Театър 199“, екип, на който дължа изграждането си като театрален преводач. Гордея се, че много от заглавията в театъра през 90-те години бяха по мои преводи – било то предложени от театъра, някой режисьор или мен самата. Гордея се, че съм и от преводачите, работили върху български текстове за международни представяния. Преведох „Шинел“ и „Каквото дядо направи“ на „Театър Кредо“ в непрекъснат диалог с актьорите, тъй като трябваше текстът на английски да съвпадне точно с театралното им действие, което беше изградено изцяло въз основа на българския език. Превеждала съм театрални и радио пиеси за конкурси на Би Би Си, както и за чуждестранни сцени… През всичките години съм държала много да зная къде попадат преводите ми – кой е театърът и кой е режисьорът. Има театри и режисьори, с които ме свързват много години и много заглавия. Има такива, с които никога няма да се съглася да работя. И други, заради които ще приема превод, дори когато съм притисната от времето.
Ако трябва да изредиш основните принципи, които са изкристализирали дотук в работата ти по пиеси, кои биха били най-съществените?
На първо място – ходете на театър! Гледайте, слушайте, четете пиеси. Не само за да познавате театралната конвеция, но и за да разберете как в живото представление се пресъздават ремарките, препинателните знаци, графичният строеж, който авторът залага в текста си – те носят значение. Не интерпретирайте автора, а търсете най-точните еквиваленти за превода му. Ползвайте и се стремете да обогатявате живия си език, мислете в контекста на епохата: както тази, в която е създаден текстът, така и онази, в която се пресъздава на сцена. Езиковата характеристика на героя е важна – не е достатъчно да вкарате просто някакъв диалект, ако не е правилният диалект. И диалект ли изобщо? Ако имате достъп до автора, споделете идеите си, особено ако се налага локализиране на даден културен контекст – например, дали противопоставянето на Минесота със Сейнт Пол е като София/Пловдив, Лозенец/Обеля, бул. „Витоша“/Женския пазар. Настоявайте за договор, в който да е упоменато стройно всичко от включването на името ви като преводачи до условията за режисьорски промени в превода.
Спомняш ли си за нещо особено трудно за превод? Какви изненади, радости и разочарования носи преводът на пиеси?
Няма да забравя работата си по пиесата „Изгори го!“ от Ланфорд Уилсън, чиято премиера беше през 1994 г., отново в „Театър 199“ и отново под режисурата на Христо Христов, с участието на Владимир Карамфилов-Въргала, Мариан Вълев, Юлиан Ковалевски и Татяна Томова. В години, когато нямаше достъп до ресурси от цял свят с едно кликване на мишката, а ЛГБТ общността все още се срещаше в тайни, затворени клубове и на мен ми липсваше живият речник, с който да вдъхна автентичност на български на хомосексуалния герой на Мариан Вълев, започнах да си купувам от будката на пл. „Славейков“ два вестника, които бяха насочени към ЛГБТ хората. Научих много, открих разликите между българския и американския ЛГБТ жаргон. После чувах от мнозина, че диалогът е звучал наистина естествено, а не като куп тромави транслитерации или калки. И си дадох сметка за това, колко е важно за преводача да има и общата култура, и да прави проучвания, за да създаде възможно най-добрата връзка между чуждия автор и локалната публика.
На премиерата на тази постановка си дадох сметка и за още нещо. След като много си играх да преведа адекватно няколко различни езикови препратки към един метафоричен образ, което дори доведе до това да „преименувам“ (да преведа прякора на главния герой), режисьорът, без да уведоми автора или мен, беше съкратил в текста повечето от препратките, но беше оставил промененото име на героя. Виждали сме в договорите за предоставяне на постановъчни права от големите агенции изричната клауза, че авторовият текст е неприкосновен и че промени могат да се правят само с разрешението му. Задължително е за театралния преводач да има подобна клауза. Също така, когато чух „Доброто тяло“ от Ева Енслер на сцена („Театър 199“, реж. Иван Урумов, изпълнява Касиел Ноа Ашер), осъзнах, че чувам фрази, които лично използвам. Изненадах се сама до каква степен ние наистина оставяме своя собствен езиков отпечатък върху превода… Имам специално отношение към Нийл Лабют – превела съм няколко негови пиеси за постановки на Снежина Танковска и имам усещането, че лично го познавам. Истинска привилегия е като преводач да се чувстваш толкова близо до автора си.
Промени ли те преводът на театър и как?
Давам си по-точна сметка за това, колко е важно всяко изказване да носи смисъл. Открих, че имам усет за комедия и за мюзикъл.
Какво ти липсва в българския театрален контекст и би си пожелала да се появи веднага?
Веднага искам да се появи отдавна закъснялото признание на гилдията за мястото на театралния преводач в театралния живот. Не може все още и след толкова много разговори за това да няма награда за театрален превод, наред с наградите за актьорите, режисьорите, сценографите, композиторите и всички останали професии в театъра. Важно е Законът за авторско право и сродните му права да се прилага стриктно по отношение на авторството на превода. Познавам режисьори, които сами търсят преводача, за да обсъдят промени в текста, и това е толкова удовлетворяващо! Защото в разговор преводачът винаги ще намери най-добрите редакции, които да не са компромис с верността към оригинала, но и да служат добре на режисьорската концепция. Би било добре това да е задължителна практика.
Какво би посъветвала начинаещите театрални преводачи?
Не се страхувайте да започнете – няма да разберете дали ще ви хареса, докато не пробвате. Възможно е да имате естествена склонност към театрален превод или постепенно да натрупате умения. Няма значение как и защо ще направите първия си превод, важно е да го направите. Освен това, няма никакво значение дали пиесата ще я поставят веднага. Един преведен текст може да отлежи в чекмеджето, докато си намери точния театър/режисьор/публика (даже по-добре да отлежи: колко е сладко да се върнеш към него след време!). И гледайте театър!
Любов Костова (1967) превежда от и на английски. Учила е индология в СУ „Св. Климент Охридски“ (с втора специалност английска филология и спецкурс културология), а образованието си е продължила с курсове по управление, маркетинг и комуникации в културата и изкуствата. Била е координатор по международни проекти и академичен обмен в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, както и мениджър „Връзки с обществеността и маркетинг“ и ръководител „Проекти и партньорства“ в Британски съвет, чийто директор е в момента.
Превела е около 70 текста, сред които „Авеню Q“ от Робърт Лопес, Джеф Маркс и Джеф Уити, „Симулатор за чифтосване“ от Джоузеф Скримшоу (най-поставяната: в „Театър 199“, в габровския ДТ „Рачо Стоянов“, в благоевградския ДТ „Никола Вапцаров“, в ДКТ Враца и пр.), „Компания“ от Стивън Зондхайм и Джордж Фърт, „Питър Гинт“ от Дейвид Хеър, „Шрек“ от Дейвид Линдзи-Абер, „Килър Джо“ от Трейси Летс, „Любов и информация“ от Керил Чърчил, „Доброто тяло“ от Ева Енслър, „Дисни Трилър“ от Филип Ридли, „Франки и Джони на лунна светлина“ от Теренс Макнали, „Спускане от връх Морган“ и „Нищо не помня“ от Артър Милър, „Съзряване“ от Малкълм Грифитс и други.
Тя е слънчев, внимателен човек и името „Любов“ надали може да ѝ пасва повече. Мислех си, че я познавам от Клуба на театралните преводачи на Хари Аничкин, а излиза, че съм я познавала от „Смъртта и момичето“, която гледах в горните класове на гимназията и съпреживях толкова дълбоко, че и до ден днешен помня събитията в нея като собствен опит.
А ето и заглавията на някои пиеси „от чекмеджето“ на Любов Костова – още непоставяни в неин превод в България:
„Сираци“ от Денис Кели; „Стокхолм“ от Брайъни Лавъри; „Семеен живот“ от Ноел Кауърд; „Покойният Хенри Мос“ от Сам Шепард; „Заешка дупка“ от Дейвид Линдзи-Абер; „Празникът“ от Томас Винтерберг; „Обичам те, ти си самото съвършенство, сега се промени“ от Джо ДиПиетро; „Сестра ми в този дом“ от Уенди Кеселман; „Някъде в Утопия“, „Девата-на-Азия“ и „Големият американски дефицит“ от Джаред Стайн; „Вечеря с приятели“ от Доналд Маргулиас; „Последното послание на космонавта до жената, която е обичал в бившия Съветски съюз“ от Дейвид Грег; „Неочакван мъж“ от Ясмина Реза; „Июдит“ от Хауард Баркър; „На седмото небе“ от Керил Чърчил; „Пет едноактни пиеси за жени“ от Арнолд Уескър.
Трето действие 