Валентина Бояджиева: „Театърът на хартия е нещо хубаво и възможно, стига да не си самотен мохикан“

Как ти хрумна да издаваш пиеси, през кои години се захвана с това, как се роди концепцията на „Театър х 3“?

Да кажа, че ми е хрумнало както си седя да издавам пиеси, няма да е истина. Бях главен редактор на списание „Панорама“, когато при мен дойде колежка драматург, придружена от тогавашното френско културно аташе, с предложение да направим брой на списанието, посветен на френския съвременен театър и така започна всичко. И да си призная честно, много ми хареса. Затова продължих с още един френски брой, после с два за съвременен британски театър (които пожънаха небивал успех). Но да не забравяме, че те бяха съставени от непрежалимата за мен Искра Николова. А след тях дойдоха испански, италиански, полски, немски, белгийски, чешки и много други. Занимавах се с издаване на театър от 1997 г. до съвсем скоро.

Докато правех тези броеве за театър и уреждах авторските права за издаването им, при мен идваха пиеси, най-често като отделни книги. Те бяха с различно оформление и формат. Обикновено една пиеса в една книга. Дълго им се възхищавах и завиждах и накрая ми хрумна, че бих могла да направя нещо подобно. Не ми се искаше обаче да се ограничавам с един текст, тъй като така не се създава ясна представа за стила и похватите на съответния творец. И тогава реших да са три текста в един сборник, а как дойда наименованието „Театър х 3“, вече на помня. Но съм много благодарна на художника Виктор Паунов за елегантното оформление на поредицата. Много си я обичам, да не говорим, че в нея излязоха над двайсет автори от различни националности и с много различно звучене.

Създадох и една друга поредица – „Сцена“ (една пиеса в отделна книжка), – но нейният успех не беше толкова голям, макар да нямам обяснение защо.

Какъв беше типичният тираж на книжките от „Театър х 3“ и възможно ли беше да се разпродаде?

Като се има предвид , че бях нещо като пионер в сферата на издаване на театрални пиеси, започнах плахо с тираж от 100 бройки. За България и за театрален текст това си беше добре. Накрая тиражите скочиха до 300 при някои автори. Книжките от поредицата се търсеха и следяха и не съм имала проблем с изчерпването им. Още повече, че: първо – имах верни почитатели и второ – верни разпространители. Едни от най-добрите бяха книжарниците „Български книжици“, „Нисим – Колибри“ и тази на НАТФИЗ.

Кои автори се продаваха най-добре? Имаш ли представа какъв дял от издадените от теб пиеси бяха поставени? Успя ли да гледаш някои от постановките?

Ще спомена трима: Жорди Галсеран, Петър Зеленка и Агота Кристоф, както и Брайън Фрийл. Но не само те… Знаеш ли, българските режисьори някак не се хвърлят веднага върху тези текстове. Но все пак знам, че от над 60-те пиеси, излезли в поредицата, минимум десетина видяха бял свят на сцена. Не мога вече да кажа съвсем точно кои, но я имаше прекрасната постановка на „Шведска защита“ от любимия ни Жорди, дело на Бина Харалампиева в „Зад канала“, две канадски пиеси също бяха поставени, една белгийски, две финландски, няколко чешки, както и „Електра“ на Маргьорит Юрсенар в театър „София“. А пиесите на Агота Кристоф станаха част от заниманията на студентите от френска филология…

Забелязала съм все пак, че тъкмо когато реша, че всичко е забравено, звънва някой да пита къде да намери даден преводач и как да се свърже с носителите на авторските права. Така че нещата се случват бавно, но се случват. Затова бих могла да кажа, че тези издания са в дисциплината „бягане на дълги разстояние“. Никога не се знае кой и кога ще посегне към някое от тях. Не са липсвали проблеми, куриози, смешни ситуации…

Разкажи някоя.

Спомням си един много смешен случай, докато готвехме брой на сп. „Панорама“ за белгийска литература. Аз освен издател му бях и редактор. Когато преводът на една от пиесите дойде и го редактирах, в предпечата загубиха текста. Редактирах наново и този път съставителката го загуби, а след като редактирах трети път и вече пустосвах и заплашвах, че ако пак стане същото, текстът ще падне от съдържанието, по незнайни пътища се появиха и трите редакции, за да установим, че и в трите съм редактирала едни и същи неща по един и същи начин. Голяма роботизация!

Какво е първото, което трябва да знае един издател, ако иска да публикува пиеси? Какви са особеностите и специфичните трудности на този вид работа, особено в България? А удовлетворенията?

Ако някой издател е толкова ентусиазиран и неизменно пребивава в състояния на постоянна лудост, за да издава театрални текстове, най-напред му е нужна непоколебимата вяра, че е на прав път. Освен това трябва да знае в каква точно публика се цели, какво би я заинтересувало. И да реши доколко неговите вкусове ще диктуват избора на пиеси. Не са били малко пиесите, които вероятно нямаше да са сред предпочетените, ако зависеше единствено от мен, но ги издадох с ясното съзнание, че създавам по-широка панорама на съвременните тенденции в театъра. Трудностите идват от не особено лесното намиране на пиеси, от необходимостта да прочетеш понякога десет, че и повече текста, за да избереш три и от вечното глождене дали си направил точния избор.

На проблемите с разпространението на тези броеве на списанието и на книгите от поредиците изобщо няма да се спирам. Отначало ги имаше само сергиите на пл. „Славейков“, после започнаха да се възстановяват книжарниците, обаче продавачите и на двете места ме гледаха като „бял жираф“. Но някак си нещата постепенно тръгнаха и си дойдоха на мястото… А по-голямо удовлетворение от това, че част от пиесите бяха поставени, е може би единствено оценката на един режисьор, че в годините съм свършила работа, съизмерима в определена степен с тази на някогашната дирекция на Министерство на културата, която се занимаваше с набирането и предлагането на пиеси за театрите в България.

Жорди Галсеран каза в първото си българско интервю, че „театърът за четене е за хората от гилдията, за учените и за някои по-шантави поклонници“. Какви са твоите отношения с театъра на хартия?

Ами то моето отношение към театъра на хартия е повече от видно… Във Франция има традиция за т.н. „четене на маса“ пред публика. Има театри, които са си определили ден за целта. И са си възпитали зрители, които идват не да гледат, а да слушат пиеси. После си купуват и книгата. В гимназиалния курс на обучение, в часовете по литература също се прави подобно нещо. Дори съществува национална награда на учениците за пиеса, която са чели. Значи, не го организират петима учители, а всички преподаватели по литература. Така се отглежда знаеща и чувствителна театрална публика. И мога да ти кажа, че не става дума за леки текстове или комедии. Има, разбира се и такива, но преобладават сериозните. Така че театърът на хартия е нещо хубаво и възможно, стига да не си самотен мохикан в начинанието.

Ти лично какво цениш най-високо в една пиеса? А в превода на пиеса?

Една пиеса, за да е хубава, според мен, трябва да разглежда сериозна тема (е, може и чрез комедийни похвати), да има добра интрига – завръзка, кулминация, развръзка (като по учебник), да е интересно написана, персонажите да са наситени и плътни. И не на последно място да е добре поставена. А що се отнася до превода – той трябва да е запазил ритъма на оригинала, репликите да са произносимо преведени, да няма подхлъзване по прекалена сложност или пък хъшлащина (защото, видите ли, така на артистите им било по-лесно да изговарят текста) и да запазва общото звучене и дух на оригинала. Преводът трябва да създава усещането за цялостен разказ, какъвто е самото произведение. И да е направен на хубав български език. Максимално чист от чуждици. Това ми е донякъде мания. В нашия език има думи за почти всичко, но трябва да ги знаеш или да не те мързи да ги потърсиш.

Помниш ли какво беше първото, което гледа на сцена? А нещо театрално, което те е поразило с въздействието си?

На театър ме водеха от съвсем малка. Куклени представления не помня. Първият по-сериозен спомен ми е от „Рози за д-р Шомов“… Във времето не съм спирала да ходя на театър, но в едни години ме нямаше тук и очевидно съм изпуснала много неща. Затова пък имах възможността да гледам на живо най-страхотните експериментални постановки на Ариан Мнушкин, една великолепна модерна бродуейска постановка на „Моята прекрасна лейди“, ситуирана в Бронкс и много други неща.

Преди няколко години имаше една постановка на театър „София“ на пиесата Жан Ануи „Антигона“, която не исках да свършва или, ако можеше, веднага да започне пак отначало. Това вероятно се дължеше освен на текста и на магическата режисура на Иван Добчев. Такова въздействие имаше в края на 90-те постановката на Пламен Марков на „Арт“ от Ясмина Реза. Или пък „Хамлет“ на Явор Гърдев в Народния театър.

Ти самата превеждаш ли театър? По какво работиш в момента?

Е, и ти, като че ли не знаеш, че обичам да превеждам театър. Иначе бих ли превела всичките шест пиеси на Юрсенар? Или доста други съвременни френски драматурзи? Увлича ме битката с динамиката на всяка фраза и да постигна хубаво общо звучене на български език. В момента си търся нова хубава книга или пиеса и много чета. Иска ми се активният живот да се върне и тогава сигурно и хубав текст за превод ще се появи.


Валентина Бояджиева е един от най-слънчевите, енергичните и щедрите хора, които някога съм срещала. „Употребата на света“ в нейния превод обожавам, а за това, че ме въвлече в превода на пиеси, ще съм ѝ вечно признателна. Валя е родена на 1 март 1955 г. в София, завършила е френски лицей в чужбина, а после – висше образование със специалност туркология и арабистика в Софийския университет. Работила е в БНТ и БНР, после дълго е живяла във Франция.

След завръщането си започва работа в Съюза на преводачите в България, където се занимава основно с творческата дейност на организацията, а после – с международната. Над десет години е сътрудничка на президента на Международната федерация на преводачите FIT. От 2000 до 2003 г. е председател на Съюза на преводачите в България, а в края на 2003 г. учредява със съмишленици Сдружение на български преводачи. В периода 1997–2003 г. е главна редакторка на сп. „Панорама“ на СПБ. После се отдава на издателска дейност – създава издателство „Панорама плюс“.

През цялото това време обаче, добави Валя, непрестанно ме занимаваха преводът и лексикографията. Имах щастието да превърна хобито си в професия и така – до ден днешен. Превела съм много заглавия от художествената литература, хуманитаристиката и творби за деца (най-любимото ми).

Снимката на Валя е от 19 август 2021 г., някъде около „Христо Ботев“ и „Македония“ в София.

%d bloggers like this: