Той беше много методичен човек. Шегувах се, че по всяко време на денонощието знам какво прави… Сутрин ставаше в десет часа и отиваше на разходка, на среща с издатели или по музеите. В два обядваше, след което се затваряше в кабинета си, докато не стане време за вечеря. Половин час по-късно пак се връщаше в кабинета и пишеше, четеше или превеждаше до два през нощта, когато си лягаше.
Аделаис де Педроло, „Баща ми беше безкомпромисен“, в. „Емпорда̀“, 29 ноември 2016 г.
Започнах рубриката „Търси се“ в този сайт, който иначе е за театър, с кратко представяне на една книга и нейния автор. Търсех им дом в издателство, което има достатъчно любов, любопитство и ентусиазъм, за да предложи на българските читатели точно тези истории на точно този писател. Намерих!
Мануел де Педроло (1918–1990). Издънка на не особено заможно и влиятелно благородническо семейство. Често определян като „най-плодовитият“, „най-четеният“, „най-цензурираният“ и „най-недооцененият“ писател в Каталония. Дебютира с поезия. Пише „Хора и Не“ (1957), абсурдистка пиеса. В актива си има и есета, и статии, и дневници, и писма. Най-мащабната му продукция обаче е прозаична: романи и разкази. За да си позволи лукса да създава литература, работи като преводач, редактор, коректор, рецензент в издателство, но и като застрахователен агент, частен детектив, рекламист. Чете много. На погребението му през юни 1990 г. „отиват само съпругата му Жозефина Фабрегат, дъщеря му Аделаис и един приятел, който закъснял – колегата му Жоаким Карбо̀“ („Ел Паис“).
Творчеството на Педроло. Общият му обем е от ок. 20 000 страници. Във всички жанрове и поджанрове. Твърди се, че един от принципите на Педроло в неспирното писане, на което се е отдал, е: ако в каталонската литература липсва определено направление, ниша, стил и тема, празнината спешно трябва да бъде попълнена. Най-активната част от писателската кариера на Педроло е по време на франкистката диктатура (приключила през 1975-а със смъртта на Франко), когато цензурата, която гледа с лошо око на езиковите малцинства в Испания и на всякакви форми на свободомислие, постоянно възпрепятства публикуването на произведенията му (Педроло пише разкрепостено, светски, с търпимост към расовите, сексуалните и културните различия и с антипатия към полицейщината). Повечето му ръкописи „отлежават“ в чекмеджето между пет и десет години. Много от книгите се публикуват по веднъж и изчезват в общата многотия. Един от най-интересните му литературни експерименти, „Отворено време“ (Temps obert, 1963–1969), е неоткриваем по книжарниците – серия от единайсет книги с един и същи главен герой, Даниел Бастида, и горе-долу еднакъв старт, но различен развой на събитията (като успоредни вселени в някоя акция на OuLiPo).
Исках да допринеса с възможно най-много, да допринеса с творчество, което да е модерно, съзидателно; което да не буксува на едно място и да включва разнообразни външни елементи.
Мануел де Педроло
„Хроника на второто начало“ (1974) е големият бестселър на Педроло (и първата и единствена негова книга на български) – малка дистопия за подрастващи, която се изучава в каталонските училища. Преведох я през 2012 г., издаде я Intense с чудна корица и илюстрации от Емил Марков към началото на всяка част. Нямам усещане да е предизвикала толкова „вълнички“ сред четящите, колкото можеше и заслужаваше, но пък съм доволна, че е out there и който пожелае, може да си я набави. Разказах повече за нея в Goodreads.
„Последен ход“. Сборникът излиза през 1975 г., оригиналът – както на всички Педролови книги – е на каталонски (Manuel de Pedrolo, Trajecte final, Edicions 62) и съдържа седем от най-представителните му разкази. Жанрът е научна фантастика с елементи на мистерия и детективски привкус (аз лично често се присещах за „Зоната на здрача“). Лайтмотив и в седемте сюжета са любопитството и предчувствието за по-висш ред дори в най-баналните неща; възможността за небивало приключение зад всеки ъгъл на делника. Действието се развива в Италия, Франция, САЩ, но някак извън пространството, както впрочем и извън времето.
Книгата има множество издания на каталонски. Превеждана е на испански, галисийски и английски. Обемът ѝ е ок. 140 стандартни страници (по 1800 знака).
Историите от „Последен ход“ са седем, както споменахме, от близо 400-те разказа на Педроло. Тук прилагам кратки резюмета на сюжетите им (които допълнително свих, преди книгата да излезе на български).
„Всемирният регистър“
„Така се случи, че засякох мистър Франки на три различни места, на две от които ми се стори, че няма причина да се намира…“ Всичко започва с любопитството на разказвача, съсед по офис на въпросния господин, който влиза и излиза през врата с надпис „Пясъчни анализи“, каквото и да значи това. След поредица от срамежливи опити да си изясни сферата на заниманията му, една нощ разказвачът се промъква в офиса на Франки…
„Близкият далечен свят“
Жена отговаря на обява във вестника: търси се машинописка с английски и френски, която да е млада, необвързана и сираче. Мястото, на което се явява за събеседване, изглежда твърде невзрачно като за „превъзходната“ заплата, обещана в обявата, но героинята все пак влиза…
„Обществена услуга“
Скучаещата леля на разказвача зяпа през прозореца и забелязва как през вратата на нещо като кантора насреща от пет-шест седмици редовно влизат хора. А после не излизат. Този факт дълбоко я озадачава. Племенникът отначало не обръща кой знае колко внимание на приказките ѝ. После обаче лелята се разболява и умира и той, сам в апартамента, който му е завещала, решава да провери историята с изчезващите посетители (дълбоко уважавам всеки сюжет, който съдържа улица на име „Хюбрис“)…
„Трупове“
Във Франция сме. Разказвачът е ловък крадец на скъпи дребни вещи, тип бижута и статуетки – катери на мускули стените на обещаващи сгради и влиза през прозорците. Една нощ си харесва офис, прониква вътре, започва да тършува, но зад една врата открива три безжизнени тела…
„Урн от Джлнл“
Във фермата на Мари и Ларис идва странен другоземец, който търси сезонна работа (с лице, по което чертите сякаш се разтичат и размесват, и тяло, което изглежда без кости, макар да е силно и гъвкаво). Наемат го за седмица, за да помага в брането на ябълките. После Ларис го откарва до близкия голям град и нещата се обръщат нагоре с краката по начини, невъобразими в началото на тази история…
„Момичето, което дойде от бъдещето“
„Може би времето е място…“ Един ден в дома на Джони се появява странно момиче, Дели – красиво и чисто голо, – което твърди, че не знае как се е озовало там, още по-малко в този вид. След първата им леко стресната среща, двамата заживяват заедно. Годината е 1974-а и – изненада! – Дели съобщава на Джони, че е родена две години по-късно и е дошла при него от 1996-а. И това не е първото ѝ пътешествие във времето, а третото…
„Регресивният“
Тук вече сме в Барселона, но в бъдещето. Градът е завзел всяко празно пространство между себе си и другите населени места и прелива от народ – има небостъргачи с по 8000 обитатели; някои зони са толкова претъпкани, че им викат „мравуняци“. За разлика от другите разкази в сборника, главният герой е старец… но не задълго. Още от първите редове той започва да регресира във физическия си развой (аха, като Бенджамин Бътън) и това хич не го радва – спонтанното подмладяване у отделни индивиди се третира като заболяване от властите, които изпращат бригади уж да ги задържат временно (а всъщност да ги изтребват)… Краят е чуден – не мъчително гаснене, а ненадеен фойерверк а ла Бъч Касиди и Сънданс Кид.
La producció d’aquest material de promoció s’ha elaborat amb el suport de l’Institut Ramon Llull. Gràcies!
Това представяне на Мануел де Педроло беше подготвено с щедрата и винаги своевременна подкрепа на института за каталонска култура „Раймонд Лулий“. Благодаря!
Фотографията е от личния архив на семейството на Педроло.
Трето действие 