Новата седмица и новият сезон започват с качването на два нови превода – от испански и от каталонски – на българска сцена. На 13 септември в сливенския театър под режисурата на Петър Денчев се играе Алехандро Ходоровски (за първи път в български театър, доколкото ми е известно!), а на 15 септември под режисурата на Явор Гърдев в МГТ „Зад Канала“ влизат четирите скалолазки от завършената през март т.г. пиеса на Жорди Галсеран „Фицрой“ (първа постановка в света). Радвам се много и за двете, защото отдавна не бях превеждала нещо новичко, а поради пандемията за повече от година и старите текстове не се играха. През април настана малко раздвижване с „Верига от думи“, която Валентин Балабанов постави в Дупница, а сега гледам с упование към есенната реколта: на добър час и mucha mierda, както се казва!
„Фицрой“ разказва за четири алпинистки, достигнали с много лишения недалеч от едноименния патагонски връх и твърдо решени да го покорят. А „Паническа опера (трагично кабаре)“ се състои от пролог и 25 къси щури сцени – „Двете песимистки“, „Любоушие“, „Вината“, „Приказка“ и пр., – въплътени от осмина персонажи, наречени с буквите от А до Ж. (Преди десетина години с моята приятелка Зилке Клееман направихме едно интервю с Ходо, което излезе в „Капитал Light“ – много си заслужава да се прочете.)
А сега – ей така, за разкош и допълнителен контест – ето бележката под линия, която написах към „панически“ в ходоровския смисъл:
Прилагателното pánico идва от името на Пан, гръцкия бог на планините, стадата, животинското в човека, следобедната почивка. В съвременните романски езици участието на Пан в „панически“ все още личи в изрази като „панически страх“ (непреодолимата тревога, която човек изпитва при близостта на нещо свръхестествено) и „панически час“ (слънчев летен следобед, когато сетивата са изострени и се надига сладострастието). В най-широката си употреба обаче „панически“ е просто производно от „паника“ – „психологическо състояние на внезапно настъпил крайно силен страх, ужас, голяма тревога, обикн. у много хора, тълпа, и неудържим стремеж тя да се избегне; смут, суматоха“ (вж. Тълковния речник на БАН). През 60-те години на ХХ в. в Париж чилиецът Алехандро Ходоровски (1929), испанецът Фернандо Арабал (1932) и французинът Ролан Топор (1938–1997) започват да връщат през театралната сцена и киноекрана митологичния аспект на думата, като основават „паническото движение“ – пряко свързано с бог Пан и трите му основни проявления: ужас, хумор и симултанност. Ето как го описва Арабал: „Паническото е критиката на чистия разум, тайфата без правила и водач; избухването на пан- („всичко“) и непочтителната почит към бог Пан; прославата на лудешкия талант и антидвижението, което отхвърля сериозността и възпява липсата на многозначителност… То е изкуството да живееш (което отчита хаоса и случайността), принципът на неопределеността, спънат от паметта… И съвсем обратното“.
Снимка от сливенското представление: Иван Дончев
Трето действие 