Отвратителна работа

Един мъж влиза в сблъсък с властите, забягва от големия град, в който живее, и с дистанционната помощ на чичо си заживява в запуснато селце. Неочаквано открива там най-добрата версия на своята личност, а не след дълго – и най-лошата… Четвъртият роман на Сантяго Лоренсо (Португалете, 1964), озаглавен Los asquerosos, излиза през 2018 г. и прави фурор: над 200000 продадени бройки за четири години, преводи на немски, френски, италиански, китайски (успех, който авторът впрочем смята повече за „бъг в системата“, отколкото за друго). Театралната версия на книгата, създадена година по-късно от Жорди Галсеран и Жауме Бушо̀, е поставена за първи път в края на пандемичната 2020-а.

Испанското asqueroso („гнусен, противен, отблъскващ“) идва през латински от старогръцката дума за „струпей“ – коричката над някакво болестно или насилствено нарушаване на целостта на тялото. Всички в „Отвратителните“ са видени от такъв ракурс, че изглеждат неприятни. От друга страна, никой от тях не е много по-различен от нас, читателите/зрителите. Заедно с темите за самотата, социалните ритуали, завръщането към природата, осмислянето на самите себе си и прочее, ключово в „Отвратителните“ е раздразнението като лакмус.

Лоренсо (а с него Галсеран и Бушо) целенасочено използва(т) пищен, изобретателен, непокорен език, който снове от най-ниското до най-високото и често си измисля думи. Едно от централните понятия и за книгата, и за пиесата е несъществуващото в речниците mochufa, което описва съвкупност от добре обезпечени и твърде шумни градски многознайковци, разнасящи навсякъде нетърпима смесица от самочувствие, безхаберност и фамилиарничене. „Определението на феномена [mochufa] в книгата се простира на 60 страници – казва на едно място Лоренсо, – но в съкратен вариант списъкът [на характеристиките на тези хора] включва неща като убедеността, че седмицата е наказание, което те доближава до наградата на уикенда… вярата в гледането на таро по телефона, в манипулациите на жълтата преса, в искреността на телевизионните водещи“ и т.н., и т.н. За превода на български избрах жаргонното „гняс“ – защото означава както „отврат“, така и група хора, които се държат противно – и от него изведох „гнясари“.

Предизвикателството пред евентуалния постановъчен екип ще е множествено: текстът е нарочно бъбрив и цветист; разговорите по телефона между чичо и племенник не предполагат сценично действие по очевиден начин; разделеното на две пространство чупи конвенцията за единство на мястото; разказът обема на прескоци няколко месеца. Така е то. Никой тук – нито историята, нито героите, нито авторите – не се опитва да е лесен и симпатичен. И все пак последната дума е „обичам“.

„Работехме с Жауме Бушо̀ – каза Жорди специално за българските си приятели – по сценария на един филм, когато той ми препоръча романа на Сантяго Лоренсо. Страшно ми хареса заради богатството на езика си и радикалността на главния герой. Почудихме се дали не може да се приспособи за театрална сцена. Първото ни усещане беше, че едва ли – не виждахме как би могла да се драматизира история, която е на практика описание в трето лице на живота на един мъж, решил да се оттегли от света и да живее в изолация. Като се позамислихме още малко обаче, намерихме начин да изведем диалог между откъснатите разказвач и разказван и да вложим в него драматично действие. Така животът на Мануел и битката му да се откъсне напълно от обществото, при все че обществото не ще и не ще да го пусне, доби театрална форма.“

Текстът на пиесата на български можете да прочетете тук: „ОТВРАТИТЕЛНИТЕ“. За авторските права ми пишете когато пожелаете, отговарям моментално.

---