Педроло: седем разказа от 70-те

Той беше много методичен човек. Шегувах се, че по всяко време на денонощието знам какво прави… Сутрин ставаше в десет часа и отиваше на разходка, на среща с издатели или по музеите. В два обядваше, след което се затваряше в кабинета си, докато не стане време за вечеря. Половин час по-късно пак се връщаше в кабинета и пишеше, четеше или превеждаше до два през нощта, когато си лягаше.

Аделаис де Педроло, „Баща ми беше безкомпромисен“, в. „Емпорда̀“, 29 ноември 2016 г.

Започвам рубриката „Търси се“ в този сайт, който иначе е за театър, с кратко представяне на една книга и нейния автор. Търся им дом в издателство, което има достатъчно любов, любопитство и ентусиазъм, за да предложи на българските читатели точно тези истории на точно този писател. Ето.

Мануел де Педроло (1918–1990). Издънка на не особено заможно и влиятелно благородническо семейство. Често определян като „най-плодовитият“, „най-четеният“, „най-цензурираният“ и „най-недооцененият“ писател в Каталония. (Четен, защото 2-3 от книгите му се печатат отново и отново от десетилетия; недооценен, защото творчеството му наброява над 120 заглавия, повечето потънали в забвение.) Дебютира с поезия. Пише „Хора и Не“ (1957), прочута абсурдистка пиеса. В актива му има и есета, и статии, и дневници, и писма. Най-мащабната му продукция обаче е прозаична: романи и разкази. За да си позволи лукса да създава литература, се издържа с какво ли не – работи като преводач от френски и английски, редактор, коректор, рецензент в издателство, но и като застрахователен агент, частен детектив, зарзаватчия, рекламист. Чете много, има огромна библиотека. На погребението му през юни 1990 г. „отишли само съпругата му Жозефина Фабрегат, дъщеря му Аделаис и един приятел, който закъснял – колегата му Жоаким Карбо̀“ („Ел Паис“).

Творчеството на Педроло. Казват, че общият му обем от ок. 20 000 страници. Във всички жанрове и поджанрове. Твърди се, че един от принципите на Педроло в неспирното писане, на което се е отдал, е: ако в каталонската литература липсва определено направление, ниша, стил и тема, трябва спешно да се погрижа да попълня празнината. Най-активната част от писателската кариера на Педроло е по време на франкистката диктатура (приключила едва през 1975-а със смъртта на Франко), когато цензурата, която гледа с лошо око на езиковите малцинства в Испания и на всякакви форми на свободомислие, постоянно възпрепятства публикуването на произведенията му (Педроло пише разкрепостено, светски, с търпимост към расовите, сексуалните и културните различия и с антипатия към полицейщината). Повечето му ръкописи „отлежават“ в чекмеджето между пет и десет години. Много от книгите се публикуват по веднъж и изчезват в общата многотия. Един от най-интересните му литературни експерименти, „Отворено време“ (Temps obert, 1963–1969), е неоткриваем по книжарниците – серия от единайсет книги с един и същи главен герой, Даниел Бастида, и горе-долу еднакъв старт, но различен развой на събитията (като успоредни вселени в някоя акциия на OuLiPo).

Исках да допринеса с възможно най-много, да допринеса с творчество, което да е модерно, съзидателно; което да не буксува на едно място и да включва разнообразни външни елементи.

Мануел де Педроло

„Хроника на второто начало“ (1974) е големият бестселър на Педроло (и първата и единствена негова книга на български) – малка дистопия за подрастващи, която се изучава в каталонските училища. Преведох я преди девет години, издаде я Intense с чудна корица и илюстрации от Емил Марков към началото на всяка част. Нямам усещане да е предизвикала толкова „вълнички“ сред четящите, колкото можеше и заслужаваше, но пък съм доволна, че е out there и който пожелае, може да си я набави. Разказах повече за нея в Goodreads.

„Последен път“ (или „Последен стадий“, „Последен преход“, „В края на пътя“ и под., още не съм решила как е най-смислено спрямо съдържанието). Сборникът излиза през 1975 г., оригиналът е на каталонски (Manuel de Pedrolo, Trajecte final, Edicions 62, Barcelona) и съдържа седем от най-представителните разкази на Педроло. Жанрът е научна фантастика с елементи на мистерия и детективски привкус (аз лично често се присещах за „Зоната на здрача“). Лайтмотив и в седемте сюжета са любопитството и предчувствието за по-висш ред дори зад най-баналните неща; възможността за небивало приключение зад всеки ъгъл на делника. Действието се развива в Италия, Франция, САЩ, но някак извън пространството, както впрочем и извън времето.

Книгата има множество издания на каталонски. Превеждана е на испански, галисийски и английски. Обемът ѝ е ок. 140 стандартни страници (по 1800 знака).

Историите от „Последен път“. Това са седем, както споменахме, от близо 400-те разказа на Педроло. Тук прилагам кратки резюмета на сюжетите им (те разкриват част от обратите и изненадите, така че си правете сметката дали да ги четете, или да чакате книгата на български). „Момичето, което дойде от бъдещето“ съм превела целия – в края на синопсиса има линк към текста.


„Всемирният регистър“

„Така се случи, че засякох мистър Франки на три различни места, на две от които ми се стори, че няма причина да се намира…“ Всичко започва с любопитството на разказвача, съсед по офис на въпросния Франки – господин, който влиза и излиза от врата с надпис „Пясъчни анализи“, каквото и да значи това. След като разказвачът попада на същия човек в два различни града, в седалищата на организации с имена като „Бюро за устни традиции“ и „Морски води АД“, любопитството му взема връх и след поредица от срамежливи опити да си изясни сферата на занимания на Франки, една нощ се промъква в офиса му. Открива регистър на всички души на света: в него са вписани имената, местоживеенето и периодите на живот на различните тела, заемани последователно от една и съща душа. Разказвачът веднага потърсва загиналата си любов – и я намира, с все адреса и възможността за нова среща.


„Близкият далечен свят“

Жена отговаря на обява във вестника: търси се машинописка с английски и френски, която да е и млада, необвързана и „сираче“. Мястото, на което се явява за събеседване, изглежда твърде невзрачно като за „превъзходната заплата“, обещана в обявата, но героинята все пак влиза. След разговор с младия мъж, пуснал обявата („Изкуството на превода е по природа измамно…“), се хваща на работа при него. Превежда статии по научни въпроси и ги предава на шефа си в два екземпляра, единият от които изчезва неизвестно кога и къде… Машинописката прави ред опити да се ориентира сама в тази наглед проста, но необяснима ситуация, докато не се вижда принудена на пряк разговор с началника си. Младият мъж се оказва попаднал в този свят през процеп, отворен в друг, паралелен свят, и не успява да си тръгне. През по-малка пролука, която е открил в двора на неугледното здание, той подава информация към родното си измерение (изчезващите екземпляри от преводите на главната героиня). С още един обрат и малко изкривяване на времето в клуп, наяве излиза и същинската връзка между младия мъж и младата жена.


„Обществена услуга“

Скучаещата овдовяла леля на разказвача зяпа през прозореца и забелязва как през вратата на нещо като кантора насреща от пет-шест седмици редовно влизат хора. А после не излизат. Нито един от тях, с изключение на работещите в „кантората“. Този факт дълбоко я озадачава. Племенникът отначало не обръща кой знае колко внимание на приказките ѝ за тази странност. После обаче лелята се разболява и умира и той, сам в апартамента, който му е завещала, решава да провери историята с изчезващите посетители – като символичен жест на почит към покойницата. С няколко хитри, както си мисли той, маневри, разбира, че насреща се помещава нещо като агенция по изчезванията – институция, която организира отсъствието на стотици хора, загубили хъс за, така да се каже, присъствие. Изчезванията са доброволни („подпомагаме, не принуждаваме“) и не са вид самоубийство, уверяват го. Всеки, попаднал в полезрението на агенцията, се озовава пред две възможности – да стане неин агент или клиент. Героят получава предложение да заработи като агент, но се опитва да се измъкне незабелязано. Планът му е осуетен на улица на име „Хюбрис“…


„Трупове“

Във Франция сме. Разказвачът е ловък крадец на скъпи дребни вещи – катери на мускули стените на обещаващи сгради и влиза през прозорците. Една нощ си харесва офис, прониква вътре, започва да тършува, но зад една врата открива безжизнените тела на три жени, едната обезглавена. След бързото си бягство дни наред се ослушва за някакви сведения относно убийствата, но вестниците мълчат. Гложден от любопитство, той си намира претекст да мине през офиса в работно време. Търси измислен човек, казват му, че там такъв не работи, а в същото време нашият герой забелязва красива млада жена. Макар и да не може да назове защо, разказвачът веднага осъзнава, че е проститутка. Засича я в следващите дни и я откупува за нощ. После още. Тя е погрешно убедена, че той е свързан с офиса, а той не разбира смисъла на част от нещата, които тя му говори. Дори така обаче двамата се привързват и не подозират, че тя е обречена.


„Урн от Джлнл“

Във фермата на Мари и Ларис идва странен другоземец, който търси сезонна работа (с лице, по което чертите сякаш се разтичат и размесват, и с тяло, което изглежда без кости, макар да е силно и гъвкаво). Наемат го за седмица, за да помага в обирането на ябълките. После Ларис го откарва до близкия по-голям град. Връща се с необичаен сексуален апетит, който изненадва Мари, но не ѝ е неприятен. Тя забременява, но когато ражда момченце, Ларис изчезва. Скоро намират трупа му. Необичайното е, че е в състояние, което предполага поне година разложение, а не седмица или две… Три години след раждането на детето Мари отива в полицията, за да сподели едно съмнение. Синът ѝ, както си играе, спонтанно променя чертите си – взема ту нейния облик, ту този на жената, която от време на време го бави. Мари допуска, че онзи, който се е върнал при нея от големия град, е бил не мъжът ѝ, а другоземецът, приел вида на мъжа ѝ. Полицията я прехвърля на министерството на вътрешните работи, от което ѝ дават едно – буквално и преносно – извънземно обяснение. Стават и още неща, в течение на които се водят хубави разговори за идентичността; за правото на живот на всяко същество; за възможността за живот в сътрудничество, вместо в конкуренция.


„Момичето, което дойде от бъдещето“

„Може би времето е място…“ Един ден в дома на Джони се появява странно момиче, Дели – красиво и чисто голо, – което твърди, че не знае как се е озовало там, още по-малко в този вид. След първата им леко стресната среща, двамата заживяват заедно. И от дума на дума, от седмица на седмица, стават любовници. Годината е 1974-а и – изненада! – Дели съобщава на Джони, че е родена две години по-късно и е дошла при него от 1996-а. А това не е първото ѝ пътешествие във времето, а третото. Двамата спорят много, разговарят оживено, опитват се да анализират реалността на убеждението на Дели, че неговото бъдеще е нейно минало и няма начин да останат заедно. Тя забременява, ражда момченце, Клем, и изчезва малко преди да дойде онова, което смята за своя рождена дата – 12 февруари 1976-а. Джони я издирва безуспешно, заминава на работа в чужбина, връща се след 23 години и новото заживяване в същия град го навява на постоянни мисли за Дели. Започва да се навърта около мястото, където тя му е казала, че живее в бъдещето, и се запознава с майка ѝ, Магда. Сближават се дотолкова, че жената споделя с него мъката си от необяснимото изчезване на дъщеря си преди две години, още по-необяснимото ѝ завръщане година по-късно и печалния ѝ край…

Разказът може да се прочете в своята цялост ето тук.


„Регресивният“

Тук вече сме в Барселона, но в бъдещето. Градът е завзел всяко празно пространство между себе си и другите населени места и прелива от народ – има небостъргачи с по 8000 обитатели; някои зони са толкова претъпкани, че им викат „мравуняци“. За разлика от другите разкази в сборника, главният герой е старец… но не задълго. Още от първите редове той започва да регресира във физическия си развой (аха, като Бенджамин Бътън) и това хич не го радва – спонтанното подмладяване у отделни индивиди се третира като заболяване от властите, които изпращат бригади уж да ги ловят (а всъщност да ги изтребват). Старецът се укрива в един „мравуняк“. Следват няколко периода от по много години, в които всеки път започва нов живот с нови хора. Когато навлиза в трийсетака, започва любов с Руба – жена, за която скоро установява, че е също регресивна. Младеят заедно и той, 12 години по-голям, преживява тежко пубертета ѝ и особено „изпадането“ в детството: нищо сладко и невинно няма в инфантилизирането ѝ, при положение че тя помни целия си опит, той помни времето им заедно, а на хоризонта ги чака скорошна смърт в пелени. Беззащитна детинскост се оказва не по-малко плашеща перспектива от познатото на всички ни очакване на беззащитната сенилност… Краят обаче е чуден – не мъчително гаснене, а ненадеен фойерверк а ла Бъч Касиди и Сънданс Кид.


La producció d’aquest material de promoció s’ha elaborat amb el suport de l’Institut Ramon Llull. Gràcies!

Това представяне на Мануел де Педроло и преводът на разказа „Момичето от бъдещето“ бяха подготвени с щедрата и винаги своевременна подкрепа на института за каталонска култура „Раймонд Лулий“. Благодаря!


Важно уточнение. Заглавията на книгата и разказите, както и текстът на „Момичето, което дойде от бъдещето“ на български, са все още работни, не окончателни.

Фотографията е от личния архив на семейството на Педроло.

%d bloggers like this: