Жорди Галсеран
Jordi Galceran (1964) е роден в Барселона, завършил е каталонска филология, пише текстове за театъра (превеждани и поставяни по цял свят) и за телевизията. Освен много талантлив автор, той е и изключително щедър приятел. Ако въобще превеждам театър, то е защото попаднах на него – затова и той е моята „специалност“. Представлява го каталонската агентка Марта Флувиà.
„Започнах на любителска сцена като актьор, режисьор и автор. Това е типично за Каталония – тук хората правят театър с приятелите си, както другаде играят на джаги или на карти. Никога не съм вярвал, че в крайна сметка ще преживявам от театър, но хобито ми почти неусетно се превърна в професия. Сега само пиша, защото бях много лош актьор“ – това е от „Като порасна, искам да стана Дейвид Мамет“, първото интервю на Жорди в България – взех го аз за „Капитал Light“ през 2007-а. После интервютата са нароиха, та ще спомена само още едно: „Тука нещо трябва да се случи“ на Никола Вандов и Марин Бодаков в „Култура“ през 2016-а – „…смехът и крясъкът са съседи“.
Жорди е първият драматург (и първият каталонски автор), когото започнах да превеждам. От 2009 г. насам на български ги има неговите „Сърф“, „Верига от думи“, „Дакота“, „Без резерви“, „Методът Грьонхолм“, „Карнавал“, „Канкун“, „Бурунданга“, „Кредитът“, „Разговори с мама“ (адаптация по аржентински филм) и „Фицрой“. Непоставяни засега са „Сърф“, „Отвратителните“ (адаптация по испански роман) и най-новата, „Уикенд на село“ (2022).
Пиесите на Галсеран са се качвали многократно на наша сцена от 2008 г. (тогава Бина Харалампиева постави за първи път „Методът Грьонхолм“ – под заглавие „Шведска защита“ – в Малък градски театър зад Канала). В книжен вид са излизали на два пъти: в поредицата „Театър по 3“ на издателство „Панорама плюс“ и в разкошния том „Девет пиеси“ на „Жанет 45“.
По-подробно за пиесите на Галсеран >>
Хуан Майорга
Juan Mayorga (1964) е роден в Мадрид, завършил е философия и математика, учил е в Берлин и Париж. Преподава драматургично писане. Получил е всички възможни отличия, поставят го къде ли не, а българският е само един от близо 30-те езика, на които е превеждан. Ако някой може да бъде наречен „.лице на испанската драматургия“, това е той. През 2017 г. ни беше на гости в България по покана на института „Сервантес“ (и гледа в Сатиричния театър своя „Хамелин“). А през 2018 г. стана академик!
„Кои автори ти служат за ориентир?“, питат го в едно интервю. Ето отговора: „Сервантес, разбира се. И непременно Тереса де Хесус. Освен това Кафка. И Борхес. И Калдерон. Няма как да не спомена Шекспир и тримата велики гръцки трагици. И задължително Чехов. Когато основавахме Корабостроителницата (първата театрална работилница в Испания, създадена от драматурзи), я нарекохме така заради Онети. Не мога да не включа също Пазолини и Бенямин. И Достоевски.“
Първите три пиеси на Майорга, които прочетох (по препоръка на Жорди Галсеран) и преведох, бяха „Химелвег“, „Хамелн“ („Хамелин“) и „Момчето от последния чин“ – специално за нова книжка от поредицата „Театър х 3“. Последваха „Облогът на Паскал“ и „Костенурката на Дарвин“ бяха следващите – обичам да пребивавам в мисловните пространства на Майорга и ми се ще скоро пак да се върна към тях.
„Не бях стъпвал в театър до шестнайсетата си година, когато от гимназията ни задължиха да идем на „Доня Росита, или езикът на цветята“ от Федерико Гарсия Лорка. Гледах първото си представление в един мадридски театър, който по-късно доби особена важност в живота ми: „Мария Гереро“. Няма да забравя колко ме впечатли новото откритие. Особено ярко си спомням, как актрисата в главната роля, великата Нурия Есперт, изплува от мрака. Театърът се разкри пред мен като зашеметително изкуство, чието начало и единствен предел е въображението на зрителя. Хватката му, в която попаднах онази нощ, не се е охлабила и досега…“ – разказа Майорга в „Изкуството да озари света“ (интервю за сп. „Лик“, ноември 2009 г.).
„По-късно, разбира се, по една или друга причина ме белязаха ред други представления. Още помня „Дивата патица“ на Ибсен, „Добрият човек от Сечуан“ на Брехт (гледах я в Berliner Ensemble, докато учех в Берлин), някои работи на аржентинеца Родриго Гарсия като „Трите прасенца“ и „Кухненски записки“, „Неназовимо прегрешение“ на Рикардо Бартис, „Тъмната страна на луната“ на Робер Льопаж, а напоследък – „Изпепелени“ (Incendies) на канадеца Уажди Моауад. Сещам се и за прекрасни моменти от още много спектакли… Към собствените си пиеси се отнасям със съмнение. Няколкото, от които съм най-умерено недоволен, са „Химелвег“, „Момчето от последния чин“, „Любовни писма до Сталин“. Тези трите плюс „Хамелн“, „Нощни животни“ и „Костенурката на Дарвин“ се оказаха и най-често играните досега.“
По-подробно за пиесите на Майорга >>
Серджи Белбел
Sergi Belbel (Тераса, 1963) е филолог, драматург, сценарист, преводач от френски, режисьор и преподавател – от най-изтъкнатите в Каталония. Пише пиеси от средата на 80-те, поставял е Голдони, Бекет, Де Филипо, Дюренмат, Мамет, Колтес и много други. Именно негова е постановката на „Методът Грьонхолм“ от май 2003 г., с която изгря звездата на Галсеран, а и на каталонския театър по света (в края на 2020 г. Белбел отново я постави в Барселона). Едни от най-хубавите времена в живота си свързвам с периода, когато беше директор на Националния театър на Каталония (2006/2013) и държеше вратите на тази институция широко отворени за млади драматурзи и чуждестранни преводачи. Преведох три негови пиеси за поредицата „Театър х 3“ на Валентина Бояджиева: „След дъжда“, „Времето на Планк“ и „В Тоскана“. Марта Флувиа е и негова агентка.
По-подробно за пиесите на Белбел >>
Иван Вирипаев
Иван Вырыпаев (Иркутск, 1974) е драматург, режисьор, актьор, преподавател по актьорско майсторство. Бях много впечатлена от „Кислород“ и „Археология на сънуването“, постановките на Галин Стоев по негови текстове, така че когато режисьорът Младен Алексиев ме попита искам ли да преведа „Илюзии“, изкрещях „Да!“. Няколко години по-късно с Крис Шарков стана същото – той попита за „Непоносимо дълги прегръдки“, аз изкрещях „Да!“ и след известно време за работа по текста на български в Топлоцентрала се появи прекрасно ново представление.
Люиза Кунилие
Lluïsa Cunillé (Бадалона, 1961) е също от Каталония, където се радва на огромен престиж като драматуржка. Ученичка и последователка на Хосе Санчис Синистера. Има десетки награди и много любопитни текстове. Критиците я описват като „свирепа, лирична, храбра, непредвидима, прозирна…“ (Маркос Ордониес, „Ел Паис“). Нейната „Безбрежна шир“ (2001) – изящна, наситена пиеса с препратки между гръцката митология и днешния ден – ми се видя непоставима в нашите условия, но не можах да ѝ устоя (излезе в сп. „Панорама“). С „Кучето“ се заех, когато в края на 2022 г. Люиза спечели с него третата си награда „Борн“ за театър (и стана втората след Жузеп Мария Миро̀, правила този драматургичен хеттрик).
Марилия Сампер
Marilia Samper (1974) е родена в Бразилия, но живее в Барселона и пише на испански и на каталонски. За нейната пиеса „Радостта“ научих – за пореден път! – от статия на критика Маркос Ордониес („Ел Паис“), затова ще го цитирам тук. „Радостта“ е една от най-красивите истории, които съм гледал напоследък… Композирана е изключително мъдро: постига чудото да изглежда семпла… Човек трябва да е много смел и много талантлив, за да подеме тази тема, без да изпадне в плакатност или неовладян драматизъм. Представлението обаче е бижу… Тази пиеса би могла да е написана от Лауро Олмо, Уилям Сароян или Пади Чайефски… и да постигне триумф на „Бродуей“ или „Уестенд“.“ (Покрай „Радостта“ открих и „За това не се говори“ на Сампер – напрегнат, важен и многоизмерен разговор в една двойка, в чието минало е погребано тежко погазване на волята и физическата цялост на жената: с малко късмет ще опитам да я преведа до края на 2025 г.)
Жузеп Мария Миро
Josep Maria Miró (Вик, 1977) живее в Барселона, където е завършил журналистика и режисура и е работил като радиоводещ. Преподава, пише телевизионни сценарии и пиеси и пътува много, защото текстовете му се поставят по цял свят. Жузеп Мария е първият драматург, печелил три пъти престижната награда за театър „Борн“ : с „Жената, която изпускаше всички полети“ (2009), „Законът на Архимед“ (2011) и „Най-красивото тяло, намирано някога по тези краища“ (2020). Много харесвам и театъра, и фотографиите му. От него преведох „Законът на Архимед“.
Марк Креует
Marc Crehuet (Сантандер, 1978) е режисьор и сценарист главно на телевизионни сериали. Прочетох възторжен отзив във вестника за неговата втора (от общо три до момента) пиеса „Едноокият цар“, гледах я в Барселона, където живее той, срещнахме се да поговорим и после вече нямаше как да не я преведа. Скоро след това Марк направи много хубав филм по същия текст.
Кристина Клементе
Cristina Clemente (Барселона, 1977) е от Барселона, ученичка и последователка в драматургията на Хавиер Даулте и Серджи Белбел: „Интересува ме театърът, който предизвиква емоции. И по възможност смесва комичното и драматичното. Ако в рамките на едно и също представление зрителят ридае и се превива от смях, аз се чувствам най-удовлетворена. Обичам делничните герои – онези, които не се появяват в енциклопедиите и в учебниците по историята, но със своите подвизи правят малко по-щастливи хората около себе си.“ След като преведох „Семеен съвет“, много сериозно съм запретнала ръкави пред друг неин текст, „Лапландия“.
Пау Миро
Pau Miró (1974) е барселонски актьор, режисьор, основател на театралната трупа и драматург (и не, няма роднинска връзка нито с Жузеп, нито с Жоан Миро). Един от най-прочутите му текстове за сцената е „Каре“ („Играчи“), който преведох на български, а неговата трилогия „Бизони“–„Лъвове“–„Жирафи“ е сред нещата, които са ми в плановете. Представлява го – също като Галсеран и Белбел – агентката Марта Флувиа.
Алберто Конехеро
Alberto Conejero (Вилчес, 1978) завършва театрална режисура и драматургия във Висшето кралско училище за драматично изкуство в Мадрид; прави докторат по история на религиите в университета „Комплутенсе“; преподава, пише и режисира. Забележителната му драма за двама „Черен камък“ (2015) преведох по покана на режисьорката Александра Петрова.
Мануел Пуиг
Manuel Puig (1932–1990) – аржентински писател, киноман, космополит, ексцентрик. Преди години преведох романа му „Целувката на жената-паяк“ (1976), който е едно от нещата, които най обичам на света, а сега завършвам театралната версия, която Пуиг е направил през 1982-ра. Една приятелка от Буенос Айрес ми донесе ксерокопирания текст през 2004 г., когато учех в Мадрид… Значи точно 20 години пристъпвам от крак на крак в нерешителност пред пиесата, но ей на̀, дойде ми/ѝ времето. (Любопитен факт: запалих се по „Целувката…“, след като веднъж в средата на 90-те с мама попаднахме по телевизията на филма на Ектор Бабенко с Раул Хулия и Уилям Хърт. Толкова дълбоко бях впечатлена, че не мирясах, докато не се появи и на български. Тогава пак гледах филма. И ми се видя ужасно нескопосан.)
Лаура Фернандес
Laura Fernández (Буенос Айрес, 1976) е учила театър, преподава театър, пише театър, пише и сценарии за документални филми. Сюрреалистичната ѝ пиеса „Сто късчета от моя пясъчник“ (2007) намерих в един сборник със съвременна аржентинска драма на връщане от първото си и единствено посещение в Аржентина през 2009-а. И се превивах от смях.
Алехандро Ходоровски
Alejandro Jodorowsky (1929) е неописуемо интересен човек: писател, драматург, театрален и кинорежисьор, автор на сценарии за прочути комикси („Инкалът“!), психомаг и обновител на езика на няколко изкуства в няколко страни. Роден е в Чили, в семейството на украински евреи, а впоследствие има два много дълги и много силни творчески етапа в Мексико и Франция. От десетилетия живее в Париж, където един ден имах късмета да му отида на гости с немската му преводачка Зилке Клееман, с която взехме интервю. „Паническа опера“ преведох по желание на режисьора Петър Денчев.
Гийермо Калдерон
Guillermo Calderón (1971) е роден в Сантяго, Чили, и е актьор, режисьор, преподавател. Но най-вече фантастичен драматург, макар и най-известен по света с киносценариите си („Виолета отиде на небето“, „Клубът“, „Неруда“, „Ема“, „Графът“ са начинания от доста различен порядък, но всичките много специални и съществени, затова и са сред филмите, които препоръчвам от сърце). Неговата „Вила“ (2011) гледах в един театър в Гуадалахара, Мексико, и бях смазана и възхитена, заедно с останалите зрители в замлъкналата зала. Това е може би най-сложният театрален текст, който съм превеждала (в емоционално, езиково, документално отношение), и съм изключително благодарна на автора, който помогна с разтълкуването на някои чилийски специфичности.
Габриела Рьопке
Gabriela Roepke (1920–2013) е чилийска драматуржка, актриса, преподавателка, поетеса, учила във Франция и Щатите, основателка на театрална школа. Нейната пиеса „Бяла пеперуда“ (1959) попадна сред преводите ми, защото актьорът Теодор Елмазов веднъж ми разказа за нея и за това, че му се иска да я постави.
Диего Плеутери
Diego Pleuteri (1998) е роден в Мелцо, недалеч от Милано, и е учил и писане, и актьорско майсторство, а от 2025 г. е резидент драматург и младши програмен директор в прочутия торински Театро Стàбиле (1955). Първата му пиеса е „Майки“ (2019). Следват „Призив към Европа“ (2024) и „Всичко у мен е любов“ – за политическия корпус на Пиеро Гобети (2025), а през 2026 г. се предвижда премиерата на негов текст със заглавие, което бих дала като „Завинаги ще си останем тук и кротко ще те чакаме“. От него за Театър 199 преведох „Както в най-добрите дни“ (2023), чудна романтична комедия, в която на два гласа се разиграват сериозни залози.
Сандро Веронези
Sandro Veronesi (1959) е завършил архитектура във Флоренция, живее в Рим и е един от малкото истински талантливи италиански писатели в момента (не е случайно, че е вторият в историята на най-голямата литературна награда на Италия, „Стрега“, който я печели два пъти). Докато превеждах чудесния му роман „Силата на миналото“ (в това старичко интервю с автора за „Литературен вестник“ първите въпрос и отговор са закачка със съдържанието му) , попаднах на неговата версия на филма „Ничия земя“ на Данис Танович, много я харесах и я преведох. Текста ми използваха за постановката в Народния театър.
Паоло Дженовезе
Paolo Genovese (1966) е римлянин с икономическо образование и (съ)автор на филма с най-много римейци в историята на киното – Perfetti sconosciuti, „Напълно непознати“ (за съжаление известен на български като „Перфектни непознати“), който за 5-6 години след излизането си по екраните през 2016-а беше заимстван и превъплътен над 25 пъти от гръцки, турски, румънски, унгарски, германски, френски, испански, корейски, виетнамски, чешки, руски, арменски, исландски, мексикански, ливански и пр. киноекипи. В този „циничен“ – по описанието на самия Дженовезе – разказ на една вечеря седмина приятели на средна възраст решават (с катастрофални резултати) да поиграят със съдържанието на своите и чуждите смартфони. От Театър „София“ ме потърсиха за превода на сценичната версия – беше ми забавно.
Дино Будзати
Dino Buzzati (1906–1972) е роден в Белуно, Италия, и е велик майстор на разказа, художник, прочут журналист от в. „Кориере дела сера“ и един от най-важните за мен автори – от него съм превела най-много книги, с неговия стил си пасвам най-добре. За Линда Русева (тя именно си хареса тези текстове и не ми даде мира, докато не ги задвижа) и Катя Петрова, с които мечтая да направя театрална комбина, преведох две щури едноактни пиеси със заглавия „Сама у дома“ и „Часовникът“.
Трето действие 